Алисън Ноел - Тъмен пламък

— Наистина се получи — отвръщам и срещам погледа на Деймън.

Не просто искам — нужно ми е да повярва в онова, което казвам.

— Противоотровата бе у него, той дори ми я показа. Беше толкова… толкова малко , само едно миниатюрно шишенце, пълно с проблясваща зелена течност. — Свивам рамене. — А после я прибра в джоба си и…

Преглъщам мъчително. Няма нужда да довършвам. Поне не и на глас. Сцената не спира да се повтаря, в ума ми.

Той се намръщва. Вече я е гледал почти толкова пъти, колкото и аз.

— А после нахлу Джуд.

Въздъхва и поклаща глава. Погледът му е мрачен, а челюстта му се е сковала толкова силно, че почти не прилича на себе си.

— Защо му се довери? Защо му разкри слабостта ни… чакрите ни? Защо го научи как може да ни убие? Защо би сторила нещо подобно?!

Поглежда ме — не просто въпросително, а почти отчаяно. Наистина не разбира.

Преглъщам с усилие. Мисля си: Ето, това е. Обвинението, което чаках толкова време. Най-накрая започна да ме съди, макар и не заради нещо, сторено от мен, а от Джуд.

После обаче го поглеждам и схващам, че съм сбъркала. Просто се опитва да разбере. Въпреки това аз само свивам рамене и отвръщам:

— Причината е петата ми чакра. Слабото звено при мен. Не умея да използвам добре информацията, бъркам често и освен това се доверявам на погрешните хора, а не на онези, които са ми били верни винаги.

За миг вдигам поглед към лицето му. Знам, че иска да чуе нещо друго, че заслужава повече, затова свеждам глава и добавям:

— Има още нещо… Истината е, че той ме свари в много лош момент, в миг на слабост.

Млъквам, когато се сещам какво точно се случи — колко близо бях до прекосяването на онзи мост, който води отвъд . Не съм споменавала на Деймън за него. Разказах му за магията и заклинанията, за това, че се обърнах към Джуд вместо към него, но прекалено много се срамувах, за да споделя за моста.

— Свари ме в момент на неимоверна слабост — въздъхвам сломено. — Какво друго да ти кажа?

Деймън се обръща към мен и ме поглежда внимателно, а кожената седалка под него проскърцва, сякаш се оплаква.

— Ех, аз пък толкова се надявах, че ми вярваш достатъчно, за да се обръщаш към мен , когато имаш проблеми, вместо към Джуд .

Гласът му е тих, сериозен и тъжен. Тези думи разбиват сърцето ми, когато ги произнася на глас.

Затварям очи и се облягам назад. Сълзите ми заплашват да рукнат всеки миг. Успявам само да прошепна задавено:

— Знам. Трябваше да ти кажа. Само че, независимо от уверенията ти, независимо от всичко, което ми каза, аз… не знам, просто не можех да повярвам, че е истина. Не смятах, че заслужавам. А и, Деймън, дори не знаеш всичко, има нещо още по-лошо, което все още не съм ти казала… много по-лошо.

Обръщам се и заставам лице в лице с него. Притискам длани към бузите му, а енергийният воал танцува между моята кожа и неговата. Осъзнавам с ужасна яснота, че този непълен, полу -допир, е най-доброто, което някога ще усетим. Изчерпах всичките си възможности. Повече шансове нямаме. Роман е мъртъв и отнесе противоотровата със себе си.

Приела това, най-сетне си поемам дълбоко въздух, затварям очи и му показвам абсолютно всичко, до последната ужасяваща и унизителна подробност. Образите преминават от моя ум в неговия и му разкриват пълната, нецензурирана версия за случилото се между мен и Роман през онази отвратителна нощ, когато почти изгубих девствеността си. Следва сцената при Моста на душите — преповторена отново секунда по секунда, с ярка и контрастна картина, в цялото си ужасяващо великолепие. Само за едно съм абсолютно сигурна: той заслужава да знае истината за мен — коя бях, къде бях. Коя съм сега и защо съм такава. Цялата мръсна история, цялото скръбно пътуване.

А когато приключвам…

Той просто свива рамене, покрива ръцете ми със своите и заявява уверено:

— Не видях абсолютно нищо, което да промени мнението ми за теб. Нито едно.

Кимам. Зная, че го казва откровено. Най-накрая разбирам какво означава истинска, безусловна любов.

— Евър — тонът му внезапно става напрегнат, а погледът му настойчиво се приковава в моя. — Трябва да промениш начина, по който възприемаш себе си, и решенията, които вземаш.

Присвивам очи, без да схващам напълно какво има предвид.

— Нещата, които ти виждаш като огромни, очевидни и несъмнени грешки, всъщност изобщо не са такива. Изобщо не са грешки. Реалността не е това, което ти си избрала да вярваш, че е. Смяташ, че си сбъркала, когато ми даде да пия от първата противоотрова на Роман, а истината е, че така ми спаси живота . Спаси ме от Шадоуленд! Нямаше да оцелея до завръщането на Роми, независимо от направения от Райни магически кръг. Вече бях започнал все по-често да губя съзнание. Ту се връщах, ту пропадах отново. И ако ти не бе направила онова, което направи, и то именно в онази минута, ако се бе забавила, ако не ми бе дала да пия… Ами, сигурен съм, че щях да изчезна, а душата ми — да бъде изгубена завинаги… окована… да потъне в дълбините на бездната и да се носи в мрак и самота до края на вечността.