Алисън Ноел - Тъмен пламък

Пуска една принудена усмивка и се насилва да ме погледне. Иска ми се да се усмихна в отговор и да кимна, сякаш се съгласявам, и да вляза в тона му, подемайки играта. Но всъщност съм толкова шокирана от думите му — от това, че ме защитава — че не успявам да сторя нищо, освен да стърча глупаво на мястото си със зяпнала уста.

Полицаите въздъхват едновременно, явно не им е приятно да ги викат без причина. Все пак правят последен опит да убедят Джуд:

— Сигурен ли си, че именно това се е случило? Че няма нищо друго? Доста странно звучи — да се захванеш с поправки из къщи само с една здрава ръка.

Погледите им се местят ту към мен, ту към него. Очевидно е, че подозират нещо, но въпреки това са готови да си затворят очите, ако и той го направи.

— Не знам какво да ви кажа — свива рамене Джуд. — Може да звучи странно, но наистина сам съм си виновен, че се нараних.

Те започват да се мръщят — на него, на мен и дори на сестрата, после измърморват нещо за това какво да направи, ако промени мнението си, и пъхват някаква картичка в джоба му. В момента, в който напускат сградата, сестрата слага ръце на стегнатите си и добре оформени бедра (сигурна съм, че често посещава фитнессалона), намръщва ми се и заявява:

— Дадох му болкоуспокояващи.

Погледът й не изпуска лицето ми, явно не вярва на нито една дума от версията на Джуд. Сигурно смята, че съм ужасно ревнивата му и напълно откачена приятелка, която го е намушкала в пристъп на гняв.

— Много скоро ще започнат да действат, затова не искам да шофира… не че ще може в това състояние — кима към превързаните му ръце. — Погрижи се да му изпълнят рецептата и да си пие лекарствата.

Държи някакво малко листче, но спира, преди да ми го подаде, като че ли е размислила.

— Трябва да се предотврати всяка възможност за инфекция, но най-доброто за него в момента е да се прибере вкъщи и да си почива. Вероятно ще заспи съвсем скоро, така че очаквам да го оставиш на мира — намръщва се, сякаш ме предизвиква да откажа.

— Точно това ще направя — отвръщам, но думите ми прозвучават прекалено пискливо и изобщо не вдъхват доверие. Притеснена съм от критичния й изпитателен поглед, от подозренията на полицията и от това, че Джуд ме защити. Устните й се извиват неодобрително. Ясно е, че няма желание да повери Джуд на грижите ми, нито пък да ми даде рецептата. Няма обаче кой знае какъв избор.

Джуд излиза и аз го следвам по петите до проявената си фиата — точно копие на онази, която карам обикновено. Чувствам се ужасно неловко и съм твърде нервна, за да го погледна в очите.

— Завий вдясно, веднага щом излезеш оттук — нарежда той с нисък, уморен глас, който не разкрива нищо от истинските му мисли.

Очевидно е замаян и останал без сили, но нямам представа какви са чувствата му в момента. Особено тези към мен. И макар аурата му сега да блести в по-меки тонове, по ръбовете й все още се вихри червено.

— Можеш да ме оставиш на Мейн Бийч. Оттам ще се оправя и сам.

— Нямам такива намерения — отвръщам.

Светофарът отпред светва в червено и аз използвам възможността да го огледам. Макар че навън е тъмно, няма как да не забележа сенките под очите му и покритото му с пот чело — без съмнение в момента изпитва наистина силни болки… по моя вина.

— Виж какво, това е направо смешно! — казвам. — Просто ми кажи къде живееш и ще се погрижа да стигнеш благополучно дотам.

— Благополучно? — разсмива се той.

Не е весел този смях, идващ някъде дълбоко от гърдите му, но иронията в гласа му ясно се долавя. Наранените му ръце са отпуснати в скута и не помръдват.

— Смешно е да употребяваш тази дума. Честно казано, когато съм край теб, изпитвам всичко друго, но не и благополучие. И със сигурност не се чувствам в безопасност.

Въздъхвам и се заглеждам в небето, по което не се вижда нито една звезда. Натискам съвсем леко газта и отпускам съединителя — много, бавно, защото не искам да го стряскам още повече, ако потегля прекалено рязко. В момента е достатъчно притеснен.

— Виж — казвам, — съжалявам. Наистина страшно много съжалявам.

После се вглеждам в него толкова сериозно и продължително, че в крайна сметка той нервно кимва към улицата.

— Ъ-ъ, а движението? — Поклаща глава изтощено. — Или контролираш и него?

Отклонявам поглед и се опитвам да измисля какво да му отговоря.

— Малко по-нагоре е. Вляво. Онази със зелената порта. Достатъчно е да ме оставиш на алеята отпред, натам ще се оправя й сам.

Изпълнявам, каквото ми е казано, и спирам пред гараж, чиято врата е в същия нюанс на зеленото като портата. Когато обаче изключвам двигателя, той се обръща към мен: