Алисън Ноел - Тъмен пламък

— А, не! — Поглежда ме твърдо. — Няма защо да го правиш. Категорично няма да влезеш с мен!

Свивам рамене и протягам ръка покрай тялото му. Искам да отключа вратата по традиционния начин, а не чрез телекинеза. Той потръпва, когато дланта ми минава прекалено близо до неговата.

— Виж… — казвам, отпусната отново на седалката. — Знам, че си уморен, и разбирам, че искаш да се махнеш възможно най-далеч от мен и при това по възможно най-бързия начин. Не те обвинявам изобщо. Наистина — ако бях на твое място, и аз щях да се чувствам така. Въпреки това… ако приемеш да ми отделиш няколко минути от времето си, наистина бих оценила възможността да ти обясня.

Той измърморва нещо под носа си и за миг се заглежда през прозореца. После се обръща. Цялото му внимание сега е насочено към мен.

Знам, че трябва да действам бързо. Той е готов да ми отпусне съвсем малко време, друг шанс няма да имам. Така че казвам:

— Слушай, това е… Тоест, знам, че звучи откачено, а и наистина не мога да навлизам в подробности. Просто трябва да ми повярваш: имах наистина добра причина да смятам, че си един от тях .

Той стисва очи за миг, а веждите му се сгърчват от болка. После ме поглежда и заявява:

— Един от злите. Да-а. Разбрах гледната ти точка. Ти я показа пределно ясно, Евър — нали си спомняш? — И подчертано премества погледа си от мен към превързаните си ръце.

Прехапвам устни. Следващата част едва ли ще протече по-добре, но въпреки това трябва да опитам:

— Ъ-ъ, да, така е, наистина, обаче… Разбираш ли, смятах, че си такъв… зъл. Сериозно. Това е единствената причина да сторя онова, което сторих. Видях татуировката ти и… Е, ами — как да кажа, беше много убедителна, макар да не трептеше и да не проблясваше наистина, но все пак… Тя заедно с това, че именно Ава се обади, и още някои неща, които, хм…, които не мога да ти разкрия, но както и да е… Всичко това ме накара да смятам, че и ти си от злите… — тръсвам глава, защото разбирам, че не постигам нищо с думите си.

Така че изоставям темата и вместо това го питам нещо, което ме тормози, откакто напуснахме болницата:

— Знаеш ли, чудех се… Ако наистина си ми толкова ядосан и ако ме мразиш чак толкова , защо ми помогна там? Защо излъга ченгетата и пое вината за случилото се? В крайна сметка аз ти причиних това. И двамата знаем, че аз те нараних — по дяволите, дори и те знаеха, че съм го извършила аз! Въпреки това ти изпусна шанса да ме обвиниш и да ме заключат. Излъга заради мен, вместо да ме изпратиш да гния в затвора. Честно казано, изобщо не те разбирам!

Той затваря очи отново и обляга главата си назад. Болката и умората му са толкова осезаеми, че решавам да се откажа и да го пусна. По-добре е да го пратя да се прибира, да му кажа, че няма значение — просто да влиза в къщата и да легне да си почива. В този миг той вперва невероятните си яркозелени очи право в моите и отсича:

— Евър, всъщност… има едно нещо, което наистина искам да знам. Колкото и откачено да звучи, много повече ме интересува как го направи, а не защо .

Поглеждам го стреснато. Пръстите ми стискат нервно волана. Не съм в състояние да говоря.

— Е? Как успя да ме метнеш през целия заден двор, все едно съм играчка?

Преглъщам сухо. Очите ми са приковани право напред. Продължавам да мълча.

— И как така в един момент ръцете ти са празни — не видях да имаш джобове впрочем, — а в следващия размахваш двуостра кама с покрита с камъни дръжка, която, ако не се лъжа, изчезна веднага след като ме нападна… нали така?

Поемам си дълбоко въздух и кимам. Няма смисъл да лъжа повече.

— А и да не забравяме дребната подробност, че запали двигателя на онази кола без ключ — макар че този конкретен модел не може да пали така, което и двамата добре знаем. Сега си спомням и още нещо — в онзи първи ден, когато те открих в магазина, входната врата определено бе заключена. А се сещам и колко бързо откри „Книгата на сенките“ — която също бе защитена от ключалка. Така че забрави останалите глупости — разните там извинения и обяснения. Стореното е сторено и няма как да се върне назад. В момента единствено искам да ми обясниш как ги правиш тези неща. Да, това наистина ме интересува — за разлика от причините.

Хвърлям му бърз поглед и преглъщам. Нямам представа какво да правя оттук нататък. Опитвам се да спечеля малко време, като изтърсвам първата глупост, която ми хрумва:

— Добре, но първо ми кажи, подействаха ли болкоуспокояващите?

Завършвам с ужасен изкуствен смях, който успява наистина да го вбеси — независимо че аз просто исках да се пошегувам.