Алисън Ноел - Тъмен пламък

— Ами какво да ти кажа, аз съм прост човек — надига чашата, пресушава я и се обръща да си налее още.

— И какво — наистина ли не знаеше за книгата? — питам го.

Той отива към всекидневната и се просва на една стара кафява кушетка, а аз го следвам по петите.

— Честно казано, почти всичко, което някога съм чул от теб, е пълна загадка. В момента е същото — не разбирам нищо от онова, което казваш. Ако мислех логично, вероятно щях да отдам това на влиянието на лекарствата. Но добре помня, че съм чувал същите тези откачени приказки и много преди това да се случи.

Намръщвам се и се отпускам на стола срещу него. Почти без да се замисля, качвам стъпалата си на изкусно резбованата антична врата, която използва вместо холна маса.

— Ами, ъ-ъ, иска ми се… Уф, иска ми се да можех да ти обясня, защото имам чувството, че ти дължа толкова много, но… Просто не мога. Нещата са твърде… твърде сложни. И засягат твърде много…

— Роман и Деймън?

Хвърлям му бърз поглед, като за пореден път се чудя защо избра да каже именно това.

— Просто предположение — свива той рамене. — Но ако съдя по лицето ти, съм абсолютно прав, нали?

Стисвам устни и започвам да разглеждам помещението в опит да спечеля малко време. По стените има множество лавици с книги. Виждам древна стереоуредба, няколко интересни картини, но не и телевизор. Думите, които използвам, в крайна сметка нито потвърждават, нито отричат неговите:

— Притежавам определени сили. Става въпрос за нещо много по-сериозно от ясновидските способности, за които вече знаеш. Мога да местя предмети.

— Телекинеза — кима той със затворени очи.

— Мога да карам разни неща да се появяват.

— Материализация… само че в твоя случай — мигновена. — Отваря очи и ги впива в мен. — Това ме кара да се питам защо ти трябваше книгата? Имаш света в краката си. Ти си красива, умна, дарена си с могъщи сили, които да използваш, както намериш за добре, а се обзалагам, че и гаджето ти крие немалко сходни дарби.

Поглеждам го. За трети път го споменава, което ме притеснява точно толкова, колкото и в началото, когато за първи път произнесе името му.

— Какъв ти е проблемът с Деймън? — питам го, като се чудя дали не се е захванал с нас, защото по някакъв начин усеща дългото циклично минало, което свързва трима ни.

Той се извърта по гръб, качва краката си на облегалката и отпуска глава на възглавницата.

— Ами, какво да ти кажа… Не го харесвам. Просто в него има… нещо. Не мога точно да го определя. — После обръща лице към мен и добавя: — Не се опитвам да се правя на интересен. А и ти попита. Впрочем, ако има още нещо, което искаш да знаеш, сега е шансът ти. Тези лекарства са наистина силни — главата ми бучи и започва да натежава, така че питай, преди да съм изгубил съзнание и докато все още съм в състояние да ти отговарям свързано.

Поклащам глава. Вече получих всички отговори, които ме интересуваха — преди няколко часа, когато го нараних. Сега може би е дошъл моментът на свой ред да споделя истината за някои тайни или поне да му подскажа пътя към тях и да проверя дали ще ги разкрие.

— Знаеш ли, има съвсем реална причина, поради която ти и Деймън не се харесвате — почти веднага млъквам, защото наистина не мога да преценя колко точно да му кажа.

— А-ха-а, значи чувствата са взаимни!

Очите му се спират на моите и остават приковани в тях толкова дълго, че накрая съм принудена да отклоня поглед. Взирам се в разнищения и износен килим в краката си, надрасканата дървена маса пред мен — и се чудя защо, за Бога, изобщо повдигнах въпроса. Опитвам се да измисля какво да кажа, но той ми спестява усилието:

— Няма проблеми. — Бори се с одеялото, с което явно иска да се завие, използвайки само краката си, но не се справя добре. — Няма нужда да ми обясняваш, нито да се притесняваш. Тук става въпрос за съвсем обикновен, даже банален мъжки проблем. Нали разбираш, вид първичен стремеж към съревнование. Такъв възниква винаги, когато в историята участват едно невероятно, прекрасно момиче — и две безнадеждно влюбени в него момчета. И след като само един от нас може да спечели… не, след като един от нас вече е спечелил — смятам да пропълзя обратно в бърлогата си, да си тресна кратуната в стената няколко пъти и след това да остана да си ближа раните в самота тук, където никой не може да ме види.

Той затваря очи и замлъква за миг, а когато продължава, гласът му е тих и по-глух:

— Можеш да ми вярваш, Евър, знам кога съм загубил. Разбирам кога е време да се откажа, така че няма от какво да се страхуваш. Изобщо не е случайно, че нося името на светеца покровител на изгубените каузи. Правил съм го толкова пъти преди, така че и сега… аз…