Алисън Ноел - Тъмен пламък

— Колко време? — Тя се накланя напред, отмята светлия кичур от лицето си и вперва в него силно гримираните си очи.

— Много. Както и да е. По-важното е, че…

— Абе, ти какво — да не се майтапиш? Наистина ли няма да ми кажеш на колко си години в действителност? Ти да не си от онзи тип хора, които като навършат двайсет и осем години, после празнуват двайсет и деветия си рожден ден, докато станат на осемдесет? Сериозно, Деймън, толкова ли си суетен? — разсмива се и тръсва глава. — Боже, като остарея, възнамерявам да го разтръбя на всеослушание. Нямам търпение да стана „красавица с порцеланова кожа на сто осемдесет и две години“!

— Не става въпрос за суета, това е… практичност ! — избухва Деймън.

Поглеждам го и осъзнавам, че е ужасно смутен — най-вероятно, защото наистина е суетен, а пък не иска да си признае. И макар да се опита да се отърве от марковите си дрехи, козметиката за коса и ръчно изработените италиански обувки, които толкова обичаше, в него все още се забелязват следи от този му недостатък.

— Но най-вече — просто не можеш да се хвалиш с това! Не бива да казваш на никого. Мислех, че с Евър сте говорили на тази тема!

— Така е — потвърждаваме двете.

— В такъв случай — казва той — няма какво да обсъждаме. Продължаваш все така да си гризеш кексчета, както правеше преди, държиш се възможно най-нормално и се стараеш да не привличаш никакво…

— … излишно внимание към себе си. — Хевън тръсва глава и прави подчертано отегчена физиономия. — Виж, Евър вече ми изнесе цялата лекция. Разправи ми всичко, предупреди ме за тъмната страна, чудовището под леглото, другото в гардероба и за Торбалан, който живее на тавана. И не че нещо искам да ви кажа, ама това изобщо не ме интересува! През целия си живот бях съвсем обикновена. Пренебрегваха ме, гледаха ме отвисоко и на практика се сливах със стените, все едно не съществувах. Бях невидима за всички, независимо колко откачено се държах и обличах. Този тип анонимност определено се надценява! А сега най-сетне се отървах от него. И ако това е шансът ми да бъда различна — да изпъквам, да се отличавам и да бъда забелязвана за първи път в живота си — е, изобщо нямам намерение да се въздържам. Смятам да прегърна тази възможност с разтворени обятия. Така че, като вземете думите ми предвид, смятам, че можете да се справите и по-добре. — Тя потупва кашончето. — Хайде, поглезете ме! Дайте ми още от нектара, за да мога да впечатля всички в училище другата година!

Деймън ме поглежда, останал без думи. В стреснатия му поглед ясно разчитам посланието: „Тя е твое създание… твоят Франкенщайн. Направи нещо!“

Аз се обръщам към нея, както съм седнала с кръстосани крака и стиснати ръце, и се постаравам да изпиша на лицето си приятно изражение, независимо че съм уплашена колкото него, ако не и повече:

— Хевън… моля те! — обръщам се към нея с глас, който едва успявам да запазя нисък и спокоен. — Нали вече разговаряхме за това? Нали се…

Не успявам да кажа нищо повече, защото тя рязко ме прекъсва:

— Та ти го пиеш през цялото време! Защо аз да не мога? — И започва нервно да барабани с пръсти по кашона.

Мълча, защото не знам как да й обясня, че еликсирът увеличава силите ми — сили, които бих предпочела тя изобщо да не притежава. Не съм сигурна, че знам правилния начин, но въпреки това решавам да опитам:

— Може и да ти изглежда така, но всъщност аз не се нуждая наистина от него. Не и като Деймън, де. Просто го пия, защото… ами, защото съм свикнала с него. И въпреки че не е особено приятен на вкус, донякъде го харесвам. Обаче, вярвай ми, изобщо не е необходимо да го пиеш всеки ден. Нито дори всяка седмица… или всяка година, ако трябва да сме точни. Както Деймън вече ти каза, можеш да издържиш сто години — или дори двеста — без въобще да се докосваш до него.

Кимам, за да подсиля думите си, с надеждата, че ще ми повярва и ще приеме обяснението. Наистина не искам да разбира за прилива на сила, бързина и магически способности, който идва с постоянната консумация на нектара. Това само би я накарало да го иска още повече.

— Добре — кима и тя. — Явно в такъв случай ще трябва да си поискам от Роман. Сигурна съм, че той с удоволствие ще ми даде.

Преглъщам мъчително, но не отвръщам нищо. Наясно съм, че ме провокира. Просто си седя там и наблюдавам. В този миг Луна скача в скута й и Хевън започва да я гали.

— Здрасти, котенце! Ти не беше ли предназначено за мен? Затова ли си тук сега? Защото усещаш присъствието на истинската си собственичка?