Алисън Ноел - Тъмен пламък

— Слушай, Евър, ако внезапно решиш да бъдеш честна и да ми отговориш, знаеш къде живея. В противен случай…

Опитва се да отвори вратата и да демонстрира гръмко, драматично и смело напускане на сцената. Това обаче изобщо не е лесно, когато и двете му ръце са бинтовани.

Така че аз изскачам и притичвам от другата страна. Появявам се пред него, преди да успее дори да мигне, и с надеждата да не възприеме думите ми като заплаха за мъжеството си, му казвам:

— Чакай… позволи на мен.

Той обаче не помръдва от мястото си, сякаш е залепнал за седалката. Само въздъхва и започва да клати глава:

— Ах, да, разбира се. Да не забравяме и това…

Очите ни се срещат и аз рязко си поемам дъх.

— … начинът, по който се движиш… светкавично и грациозно като пантера.

Продължавам просто да си стоя, мълчалива и неподвижна, и да се чудя какво следва.

— Е, какво — ще ми помогнеш или не? — пита той и сключва вежди.

Кимам, след което като робот отварям вратата и предлагам ръката си, на която да се опре. В момента, в който се обляга на мен с цялата си тежест, разбирам колко е слаб.

— Можеш ли да отвориш и входната врата?

— Разбира се — кимам. — Само ми подай ключовете.

Очите му се стрелват към мен:

— И откога се нуждаеш от ключове?

Свивам рамене и се насочвам по тясната, осветена с приятна мека светлина алея към входната врата. Край нея са нацъфтели лехи от прекрасни розови и лилави божури.

— Нямах представа, че си толкова добър градинар — обръщам се към него учудена.

— Не съм. Поне не наистина. Всичко е посадено от Лина, аз само ги поддържам. Всъщност тук гледаме повечето от билките за магазина. — Той махва с ръка към вратата и лехата пред нея.

Очевидно е колко е уморен — от цялата ситуация, от мен… и че просто иска да влезе вътре и да се приключи с всичко.

Така че затварям очи и виждам как вратата се отваря пред мен. Чувам щракването на ключалката — този звук няма как да се сбърка — и с махване на ръка го подканям да влиза. После застивам на прага, припомняйки си малоумния жест, който току-що направих — сякаш просто съм го закарала до дома му след един чудесен пикник. Отказвам да вляза дори след като той тръсва глава и на свой ред посочва вътрешността на къщата. Искам да чуя ясна и категорична — при това изразена на глас — покана, преди да рискувам да направя дори една крачка навътре.

— Смяташ ли да ме нападнеш отново?

Погледът му се плъзга по мен и в тялото ми се разлива вълна от кротко, безметежно спокойствие.

— Само ако не можеш да се контролираш. — Свивам рамене аз.

— Това да не беше опит за шега? — подозрително ме поглежда той, но виждам, че устните му се извиват в усмивка, макар и едва забележима.

И се разсмивам на глас:

— Да, при това се справих ужасно!

Той се обляга на касата на вратата и ме оглежда бавно и спокойно. После си поема дълбоко въздух и казва:

— Слушай, ужасно ми е неприятно да го призная, особено на теб — като се има предвид, че заради теб до края на живота си ще се чувствам като пълен слабак — но ми се струва, че ще ми е необходима известна помощ тук. Лекарствата наистина започват да действат, а аз не се справях добре и преди, докато бях в пълно съзнание и имах една здрава ръка. Нямам представа как ще се справя оттук нататък, а на теб ще ти отнеме най-много една-две минути. После можеш да се върнеш при Деймън и да си довършите вечерта.

Намръщвам се. Чудя се защо реши да каже точно това. После светвам лампите, затварям вратата и тръгвам след него към вътрешността. Оглеждам малкото уютно пространство. Наистина съм удивена: намирам се в напълно автентична, традиционна за Лагуна Бийч къщичка — от онези със стари, облицовани с тухли камини и огромни, стигащи почти до пода прозорци. Такива вече почти не се виждат наоколо.

— Хубава е, нали? — кима той, разчел изражението ми. — Построена е през 1958 година. Лина я взела евтино. Било е много отдавна, преди тук да се нанесат хората с парите и най-вече онези от шоубизнеса, заради които мястото прилича на сцена от телевизионна програма.

Насочвам се към плъзгащата се стъклена врата, която води към приятно, покрито с плочки патио. От него се излиза на стръмен, покрит с трева склон, откъдето се разкрива гледка към осветения от луната океан. Виждам и стъпала, които вероятно водят към плажа.

— Наемът, който плащам на Лина, е нисък, но всъщност си мечтая някой ден да я откупя. Каза, че ще ми я продаде, стига да обещая да не я превръщам в поредната модерна двуетажна къща в псевдотоскански стил. Все едно бих го направил! — добавя накрая усмихнато.