Алисън Ноел - Тъмен пламък

Гласът й се извиси до неподозирани височини, когато тревожно и пискливо се обърна към мен:

— Сега? Съвсем скоро навън ще е тъмно ! Освен това ти току-що се нахрани !

Погледът й, който и без това винаги е предпазлив, се плъзна по мен и в този миг видях съзряването на новата опасност, която се оформяше в представите й — булимия, придружена от мания за упражнения!

След като отхвърли анорексията и скучната обикновена булимия като обяснения за странното ми поведение и още по-необичайните ми хранителни навици, сега се е насочила към нещо ново. Без съмнение ще смести в напрегнатата си седмична програма посещение в близката книжарница.

Иска ми се да можех да й обясня. Да я накарам да седне и просто да й кажа: „Успокой се. Изобщо не е, каквото си мислиш. Аз съм безсмъртна. Не са ми нужни друга храна или напитки, освен червения ми нектар. Точно в момента обаче имам сериозен проблем, свързан с разни заклинания, които трябва да поправя… така че не ме чакай тази вечер !“

Само че това няма да се случи. Не може да се случи. Деймън бе пределно ясен по отношение на необходимостта да пазим безсмъртието си в тайна. И след като видях какво се случва, когато попадне в неподходящи ръце — вече съм напълно съгласна с него.

Запазването на тази тайна обаче се оказа едно от най-големите предизвикателства, с които съм се сблъсквала някога — и тук на помощ идва тичането. Сега вече официално (или поне доколкото това засяга Сабина и Миноз) съм някой, който навлича тениска, маратонки и къси панталонки и излиза вечер, за да потича.

Това е едно добро и здравословно извинение, благодарение на което мога да се измъкна от къщата и да се отдалеча от Миноз, който, независимо че изобщо нямам желание да го опознавам, е един много приятен човек.

Извинението е подходящо и за пред леля ми, която е толкова мила, загрижена и готова да помогне, че аз не мога да не се чувствам като най-ужасната племенница на света. Причиних й толкова неприятности.

Както казах, това е едно добро и здравословно извинение, с което мога да се отдалеча от двама чудесни мили хора — и да се отдам на друга, много по-мрачна и съвсем нездравословна мания.

Мания, която ме е обсебила напълно.

Мания, която съм решена да превъзмогна.

Рязко завивам наляво, когато стигам следващата улица. Край мен колите, асфалтът, прозорците — всичко е покрито с тънка златиста патина, така характерна за вълшебните часове при изгрев и залез, когато всичко изглежда омекотено и по-топло, окъпано в червеникавите лъчи на слънцето. Мускулите ми се свиват и разпускат, краката ми сами започват да се движат по-бързо. Набирам скорост… независимо че добре знам, че не бива, и се опитвам да намаля — но въпреки това продължавам. Не съм в състояние да спра. Вече не контролирам себе си. Насочвам се към целта си, подобно на стрелката на компас: цялото ми същество е съсредоточено в една конкретна точка. Колите, къщите, хората — всичко край мен се е превърнало в неразличимо оранжево петно. Портокалова мъгла обгръща улиците, които прекосявам една сред друга, и с всяка все повече скъсявам разстоянието до крайната си цел. Сърцето ми диво се блъска в гърдите, но не заради напрежението от тичането — в интерес на истината дори не съм се изпотила — а заради…

Това туптене като от оголена жица се дължи само и единствено на близостта.

На простичкия факт, че съм близо…

И се приближавам все повече…

Почти съм там.

Зове ме като песента на сирена, насочваща моряците към гибелта им… дори имам чувството, че не съм достатъчно бърза.

Спирам в секундата, в която я виждам. Полезрението ми се стеснява и съсредоточава в една точка, сякаш целият свят покрай мен е престанал да съществува. Взирам се във вратата на Роман, докато се опитвам с усилие на волята да подчиня звяра в себе си и да го накарам да се оттегли. Подновявам непоколебимото си решение да надвия този странен чужд пулс, който сега бие в мен. Искам само да се вмъкна там — небрежно, лесно и без конкретен план — и да се изправя още веднъж лице в лице с него, за да можем веднъж завинаги да сложим край на това.

Насилвам се да си поема дълбоко въздух. Вдишвам и издишвам, като призовавам силата, от която още се нуждая. И тъкмо се каня да направя първата крачка натам, когато чувам името си. Вика ме някой, когото се надявах никога повече да не видя.

Той върви към мен бавно и нехайно, с наклонена на една страна глава — хладен и спокоен като летен бриз. Лявата му ръка е гипсирана и виси неподвижно в тъмносиня раменна превръзка. Той спира малко преди да ме достигне — на точно толкова разстояние, че да е извън обсега ми — и пита: