Алисън Ноел - Тъмен пламък

Сега чудовището в мен е напълно събудено. Изправя се и се протяга, а настойчивият му, пулсиращ глад изисква засищане — веднага. Сърцето ми е смазано под натиска му, цялото ми тяло се тресе и макар да се боря с всички сили срещу него, не мога да го победя. Сега съм заложник на копнежа му, пленена съм от желанието му — аз самата вече нямам никакво значение. Единственото ми предназначение е да посрещна всичките му нужди. Да се погрижа да бъде задоволено.

Безпомощно наблюдавам повтарянето на цикъла. Кръвта ми се втурва напред и напоява нишката около врата на Роман, която увисва, натежала и червена, а от нея по гърдите му капят едри капки от мен. Независимо какво искам аз, какво правя и колко пъти опитвам, не мога да спра това.

Не мога да възпра силата, с която ме съблазнява погледът му.

Нито пък крайниците си, които сами ме понасят към него.

Не мога да разваля заклинанието, което ме свързва с него.

Тялото му е магнит, който вика само мен. За по-малко от секунда прекосявам пространството, което ни разделя. И сега — когато коленете ни са притиснати плътно едни към други, а челата ни горят — аз съм напълно беззащитна… безпомощна… напълно неспособна да обуздая този непоносим стремеж към него.

Той е всичко, което виждам.

Всичко, от което се нуждая.

Целият ми свят в момента е заключен в малкото пространство между моя поглед и неговия. Влажните му полуразтворени устни са на един дъх разстояние от моите. А странният чужд пулс — този нагъл, смел и настойчив нарушител — ме подтиква напред и изисква да се притиснем един към друг, веднага да се вплетем един в друг и да се слеем.

Устните ми се приближават към неговите, все по-близо и по-близо. Но тогава някъде дълбоко в мен, на място, което не мога да видя добре, започва да мъждука споменът за Деймън — лицето му, аромата му. Това е просто моментен проблясък в цялата тази тъмнина — въпреки това е напълно достатъчен да ми припомни коя съм и каква съм. И истинската причина да съм тук.

Стига ми точно колкото да успея да се измъкна за кратко от ужасяващия кошмар, в който съм попаднала. Отърсвам се с писък: „Не-е-е!“

Панически се отдръпвам от него… от това . Движа се толкова бързо и яростно, че пашкулът около мен се разпада. Свещите изгасват, а Роман се разтапя във въздуха пред самите ми очи.

Единствените следи, които остават след случилото се, са бясно биещото ми сърце, подгизналата от кръв роба и думите, които все още отекват в гърлото ми:

„Не, не, не-е-е! О, Господи, не!“

— Евър?

Трескаво се оглеждам, а пръстите ми конвулсивно стискат доскоро бялата ми копринена роба — сега напълно съсипана. Надявам се, че тя ще си тръгне, ще ми даде възможност да си поема въздух… малко време, за да се опитам да осъзная…

— Евър… добре ли си? Вечерята е почти готова, добре ще е да слезеш скоро!

— Д-да… аз…

Затварям очи, а после бързо сменям робата си с простичка синя рокля. Нямам представа какво да правя оттук нататък, накъде да тръгна сега. Само едно нещо ми е пределно ясно: не мога да кажа на Роми и Райни. Те вече станаха свидетелки на последния ми провал, а аз никога няма да преживея срама от този. Освен това са прекалено близки с Деймън. Не биха ми простили.

— Слизам след секунда, наистина! — отвръщам й.

Усещам енергията й от другата страна на вратата. Колебае се дали да не влезе в стаята.

— Пет минути! — предава се тя, макар че веднага ме предупреждава. — После ще вляза да те измъкна собственоръчно!

Затварям очи и поклащам глава. След това нахлузвам някакви чехли и прокарвам пръсти през косата си. Наистина се старая да изглеждам чиста, спретната и съвсем нормална — поне на повърхността… защото отвътре без съмнение претърпях ужасна промяна. Вместо да поправя грешката си, я повторих… само дето сега е още по-зле.

Измъквам се през страничната порта. В момента, в който излизам на улицата, се впускам в бяг. Тихите весели звуци, които издават Сабина и Миноз, докато се наслаждават на остатъка от виното си край басейна, остават зад гърба ми. Тичам със средна скорост, като внимавам да не ускорявам твърде много — определено не ми е необходимо вниманието на някой случаен наблюдател.

Достатъчно трудно ми бе да обясня на Сабина. Особено като се има предвид, че току-що бях погълнала три четвърти от парчето си пилешки гърди, цяла купчина картофена салата, една царевица и чаша и половина газирана вода. Явно ми бе проличало, че не се храня с кой знае какво желание (независимо че безропотно си изядох всичко), което в крайна сметка само предизвика нови подозрения.