Алисън Ноел - Тъмен пламък

Трябва да приема факта, че леля ми — а също и мой законен настойник — наистина си пада по учителя ми по история.

И да приема още, че определено е много по-добре да седим заедно на масата за вечеря , отколкото за закуска — което, ако нещата продължат да се развиват с настоящите светкавични темпове, предстои съвсем скоро. И ще трябва да кажа „сбогом“ на господин Миноз — и „добре дошъл“ на чичо Пол . А аз видях това да се случва. Следователно е неизбежно. В момента просто чакам те самите да го осъзнаят.

Вмъквам се през страничната врата и се прокрадвам на пръсти с надеждата да се добера до стаята си, без да ме забележат. Така ще имам време за себе си — време, от което отчаяно се нуждая, за да си изясня и подредя някои неща.

Точно се готвя да изтичам нагоре по стълбите, когато Сабина показва глава иззад ъгъла и възкликва:

— О, чудесно! Стори ми се, че чух колата ти в гаража. Ще вечеряме след около половин час, но защо преди това не дойдеш да ни правиш компания?

Надничам над рамото й, но заради стената, която ни отделя от всекидневната, не успявам да видя Миноз. Мярвам само мъжки крака с кожени сандали, качени върху облегалката на дивана толкова небрежно и спокойно, все едно това е най-нормалното нещо на света — и най-подходящото място за тях. Извръщам се към нея и я оглеждам внимателно: русата коса, стигаща до раменете й, руменината, избила по бузите й, и блясъка в очите й… И подновявам отново обета си да съм щастлива, когато тя е щастлива — макар да не съм особено доволна от конкретната причина за щастието й.

— Ще… сляза след малко — отвръщам с принудена усмивка. — Искам само да се поизмия и…

Погледът ми се връща към Миноз като привлечен от магнит. Не мога да откъсна очи. Сериозно — защо, за Бога?! Трябва ли да гледам краката на учител у дома си само защото е лято?

— Да, да, добре. Само не се бави много. — Тя се кани да ми обърне гръб, но се сеща за нещо и спира. — А, да — за малко да забравя! Това е за теб, пристигна преди малко.

Взема от масичката до стената кремав плик и ми го подава. В горния ляв ъгъл с лилави букви е напечатано „Мистикс & Муунбиймс“, а в средата под тях с ъгловатия почерк на Джуд са изписани името и адресът ми.

Стоя и го гледам втренчено. Знам, че мога просто да го взема, да поставя ръка върху него и да разчета съдържанието му, без изобщо да го отварям. Само че не желая да го докосвам. Не искам да имам нищо общо с плика и писмото в него, с бившата си работа… или пък с Джуд — бившия си началник. Който — просто по една случайност — е играл значителна роля във всичките ми предишни животи. Появявал се е отново и отново и всеки път е успявал да спечели чувствата ми, след което идвал Деймън и ме открадвал от него. Вековен любовен триъгълник, който обаче приключи в секундата, в която съзрях татуировката му на Уроборос. Това се случи миналия четвъртък.

И макар че Деймън твърди, че много хора имат такива татуировки — че първоначално съвсем не са имали подобно злокобно значение, а Роман и Дрина са им го придали впоследствие — не мога да рискувам. Възможно е и да греши.

Не мога да приема на доверие идеята, че Джуд не е един от тях — защото си мисля, че е.

— Евър? — Сабина накланя главата си встрани и ме стрелва с характерния си поглед, който сякаш казва: „Няма значение колко книги съм прочела по въпроса, тийнейджърите си остават пълна загадка за мен — все едно са извънземни!“

Този поглед ми е познат до болка.

Именно той ме провокира да грабна плика от ръката й — внимавам да го докосвам само по ъглите — и с несигурна усмивка да се отправя нагоре по стълбите. Ръцете ми треперят, а в кръвта ми сякаш започват да бият барабани. Въпреки това съдържанието не може да остане скрито: чекът със заплатата ми — определено е заслужен, но няма да го осребрявам — и кратка бележка, с която ме моли да го уведомя, ако наистина нямам намерение да се връщам, за да може да наеме друга ясновидка на мое място.

Това е всичко.

Няма „Какво, по дяволите, стана?!“.

Нито пък „Какво те накара да промениш поведението си — след като почти ме целуна, внезапно ме хвърли на другия край на двора?“

Това, разбира се, означава, че той вече знае. Всъщност е знаел през цялото време. И макар че нямам представа какво точно възнамерява да предприеме, съм сигурна, че се кани да направи нещо .

Е, възможно е да ме е изпреварил доста в тази игра. Но смятам — незабелязано от него, естествено — да го догоня.

Предполагам, че липсата на отговор спокойно може да послужи като такъв, така че изхвърлям плика в боклука. Той покорно следва създадената от мен сложна хореография — серия от лупинги и кръгове, които завършват с една съвършена осморка — и се приземява в кошчето с едва доловимо тупване.