Алисън Ноел - Тъмен пламък

Днес предпочитам да гледам всичко друго, но не и него.

— Е, каза ли й?

Пръстите му обхождат ръба на челюстта ми, бузата, извивката на ухото ми. От докосването му в мен се разгаря пламък и сякаш цялото ми тяло започва да гори, въпреки че ни разделя — както винаги напоследък — воалът от потрепваща енергия.

— Успя ли да я разсееш с кексчето, както се надяваше? — Устните му се спускат надолу към открития ми врат.

Отпускам се на възглавниците и затварям очи — симулирам, че изведнъж ме е налегнала ужасна умора. Истината е, че не искам да ме вижда в момента, нито да му давам възможност да ме наблюдава прекалено отблизо. Не желая да усети мислите ми, присъствието ми, енергията ми — този странен, като че чужд пулс , който бие с непознат ритъм в кръвта ми през последните няколко дни.

— Нищо такова — въздъхвам тежко. — Общо взето, игнорира го. Предполагам, че сега е като нас… и то далеч не само в това отношение.

Усещам тежестта на изучаващия му поглед.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш малко по-подробно?

Смъквам се още по-надолу в прегръдките на възглавниците и прехвърлям крак върху неговия. Дъхът ми — накъсан и треперлив допреди малко — бавно се уталожва и забавя, докато топлината на тялото и енергията му ме обгръщат.

— Тя просто… не знам, толкова е напреднала. Видът й е изцяло като на… Не знам как да се изразя — просто изглежда по онзи свръхестествен, безупречен и великолепен начин, който е характерен само за безсмъртните. Дори успя да ми чуе мислите! Наложи се да ги блокирам. — Намръщвам се и започвам да клатя глава.

— „Свръхестествен“? Какво… нещо като „фантастичен“ ли? Така ли го виждаш, така ли ни възприемаш? — Думите ми очевидно са го притеснили.

— Ами… не, не точно „фантастичен“… — млъквам за секунда, докато се чудя защо се изразих именно по този начин. — По-скоро имах предвид… „необичаен“. В смисъл… ами, съмнявам се, че дори супермоделите изглеждат толкова съвършени, поне не и през цялото време. А какво ще правим, ако вземе да порасне с десет сантиметра само за една нощ, както се случи с мен? Как може да се обясни подобно нещо?

— По същия начин, по който направихме с теб — отвръща ми той с присвити очи и внимателен поглед.

Очевидно е, че се интересува повече от думите, които премълчавам, а не от онези, които изричам.

— Нарича се „ускорен растеж“. Не е необичаен сред хората, както добре знаеш — гласът му се извисява в неуспешен опит за разведряване на обстановката.

Отклонявам погледа си и го плъзгам по стените. Правя се, че съм изключително заинтригувана от лавиците, по които са наредени подвързани с кожа първи издания, и разположените до тях маслени абстрактни картини повечето от които безценни оригинали. Не си въобразявам, че успявам — със сигурност е забелязал. Наясно е, че нещо става. Само се надявам, че не може да усети колко сериозно е положението.

— И? Какво стана? Наистина ли те мрази, както се страхуваше? — гласът му е спокоен, равномерен и дълбок.

Но аз чувам онзи съвсем лек нюанс, който друг не би забелязал — сякаш в думите му има още някакъв скрит смисъл.

Хвърлям му бърз поглед, с който отпечатвам отново образа му в съзнанието си. Пред мен е този невероятен, великолепен мъж, който ме е обичал през последните четиристотин години — и продължава да ме обича, независимо от ужасните грешки, които правя една след друга, и въпреки всичките ми недостатъци и провали. И ще ме обича винаги — независимо от това колко живота проваля още. Въздъхвам победено и затварям очи. Проявявам единично червено лале и веднага му го подавам. В този случай то представлява не само символ на неумиращата ни любов, но и наградата на победителя от баса, на който се хванахме.

— Ти беше прав… и печелиш — тръсвам нервно глава при спомена за реакцията й — именно такава, каквато предсказа той. — Въодушевлението й минава всякакви разумни граници. Не спря да ми благодари. Чувства се като рокзвезда. Не, всъщност — много по-добре от рокзвезда. По-скоро като звезда вампир! Само че как да кажа… някакъв нов и подобрен вариант — без разните неудобства, като нуждата да смуче кръв или да спи в ковчег.

Отново поклащам глава и се разсмивам против волята си при спомена.

— Нов член на митичните немъртви? — Деймън се сгърчва от отвращение, дотолкова неприятна му е аналогията. — Не мисля, че това ми харесва особено.

— О, сигурна съм, че това е просто страничен ефект от готическата фаза, през която премина наскоро. Нещата ще се уталожат впоследствие и тръпката ще изчезне. Няма начин да не се случи, когато осъзнае реалността.