Алисън Ноел - Тъмен пламък

Млъквам за секунда, защото не съм съвсем сигурна как точно да оформя онова, което трябва още да й кажа. Не знам как да й опиша Съмърленд, великолепното мистично измерение между измеренията, нито как да й разкажа за моста, който отвежда смъртните отвъд . Най-малкото, все още не съм в състояние да го направя. Но… едно по едно.

— Просто аз винаги ще бъда тук . Никога няма да премина оттатък и да видя семейството си отново… — Тръсвам глава.

— А за мен това е наистина огромна тежест. Имам чувството, че изтърпявам ужасно наказание.

Тя се протяга към мен, а на лицето й се изписва смешно и едновременно с това сладко изражение — като на тъжно изоставено кученце. Почти веднага обаче се отдръпва:

— Уф, извинявай! Забравих, че мразиш да те докосват. — Сбърчва нос и разсеяно затъква зад окиченото си с множество обици ухо един кичур коса.

— Не че мразя да ме докосват — свивам рамене. — Просто понякога… ами, човек може да се разкрие прекалено много.

— Дали и при мен ще е същото?

Поглеждам я несигурно. Наистина нямам представа какви дарби ще прояви. Вече стигна толкова далеч — и то само от една бутилка еликсир. Кой знае какво ще се случи, когато изпие повече.

— Не мога да предположа — отговарям й откровено. — Част от моите способности се дължат на факта, че умрях и се озовах в…

Тя присвива очи — напряга се да прочете мислите ми. Разбира се, не успява да проникне през щита, който съм издигнала.

— Ами, нека просто кажем, че бях много близо до смъртта и преживяването ме промени… така се получава обикновено. В този миг се озоваваме на нейната улица.

Тя втренчва в мен поглед, а пръстите й мързеливо чоплят малка дупка на клина й.

— Струва ми се, че подхождаш много избирателно спрямо нещата, които трябва да знам — едната й вежда отскача нагоре, сякаш ме предизвиква да отрека.

Аз обаче не го правя. Само затварям очи и кимвам. Толкова съм уморена непрекъснато да лъжа и да се прикривам. Приятно е най-сетне да мога да призная истината пред някого — дори и не цялата.

— Ще ми кажеш ли причината?

Повдигам рамене и си поемам дълбоко въздух, след което се насилвам да срещна погледа й:

— Всичко е прекалено много, за да ти го сервирам накуп. Някои неща трябва да се изпитат, за да ги разбереш, докато други… е, повечето могат да почакат. Има едно нещо обаче, което ще ти кажа веднага.

Паркирам на алеята пред къщата й и започвам да ровя в чантата си. След малко вадя от нея сребриста торбичка — същата като онази, която Деймън ми даде.

— Какво е това? — Тя я отваря и вади от вътрешността й шепа разноцветни камъни, прикрепени един към друг с тънки златни жички и закачени на връв от черна коприна.

— Това е талисман — кимам в потвърждение на въпросителния й поглед. — Много е… много е важно да го носиш непрекъснато. Тоест — всеки ден.

Хевън започва да поклаща амулета напред-назад пред лицето си и да следи с присвити очи пречупената и отразена от камъните слънчева светлина.

— И аз имам такъв — измъквам своя изпод тениската си и й го показвам.

— Само че моят е различен. Защо? — Тя мести погледа си между двата талисмана — сравнява ги и като че ли се опитва да прецени кой е по-хубав.

— Защото няма два еднакви. Всеки има различни… нужди. Ако ги носим, тези талисмани ще ни предпазват от опасности.

Тя само ме поглежда.

— Наистина имат защитна функция — свивам рамене и млъквам, защото усещам, че навлизам в опасна територия: именно на тази тема спорихме с Деймън.

Хевън накланя глава настрани и изкривява лицето си в гримаса. Може би се нервира, че не може да разчете мислите ми, макар да разбира, че определено крия нещо.

— Точно от какво се предполага да ни пазят? В крайна сметка сме безсмъртни, нали? Това, ако не се лъжа, означава, че ще живеем вечно. А сега ти ми казваш, че въпреки това имаме нужда от защита? От амулети, които да ни предпазват от опасности?! — Тръсва глава раздразнено. — Извинявай, Евър, ама това просто няма смисъл! От какво — или от кого — точно трябва да се пазя?

Поемам си дълбоко въздух, като се старая да убедя сама себе си, че това е единственото правилно решение — независимо от мнението на Деймън. Надявам се, че ще ми прости.

— Трябва да се пазиш от Роман.

Тя скръства ръце пред гърдите си и започва невярващо да клати глава:

— Роман?! Пълни глупости! Роман никога не би ме наранил.

Ахвам. Направо не вярвам на ушите си — как може да изтърси нещо подобно след всичко, което й разказах?!