Алисън Ноел - Тъмен пламък

Хевън си поема дълбоко въздух. Лицето й обаче не се променя — то е напълно спокойно, безизразно. Не мога да разгадая изражението й. Тишината, надвиснала над нас, се сгъстява. Напрежението е осезаемо, а мълчанието се проточва толкова дълго, че решавам да опитам отново. Точно отварям уста — каня се да помоля за прошка — когато тя избухва:

— Ама ти сериозно ли говориш? Направила си ме безсмъртна? Наистина ли?

Кимам. Стомахът ми се свива на топка от нерви, но изправям рамене и изпъвам гръб на стола. Подготвям се за удара, който със сигурност ще последва. Каквото и да ми причини — независимо дали с думи, или чисто физически — длъжна съм да го понеса. Не заслужавам милост. В крайна сметка аз съм онази, която разруши живота й.

— Аз просто… — Тя рязко издишва и примигва няколко пъти.

Сега, когато я направих като себе си, аурата й е невидима за мен и съответно нямам никаква представа какво е настроението й.

— Ами, не знам, но май съм изпаднала в шок. Наистина. Нямам представа как да отвърна.

Стисвам устни и отпускам ръце в скута си. Пръстите ми несъзнателно се заиграват с кристалната подкова, висяща на гривничката, която никога не свалям. Прочиствам гърлото си и проговарям:

— Хевън, чуй ме — много съжалявам. Наистина… страшно много съжалявам! Даже не можеш да си представиш колко. Аз само… — тръсвам глава.

Зная, че трябва да мина към същността на нещата, но ми се иска да направя последен опит и да обясня случилото се от своята гледна точка. Да й разкажа за ужасния избор, който бях принудена да направя — двата пътя, от които да избирам. Да споделя, че не можех да я гледам толкова бледа, така безпомощна, животът й да изтича от нея и с всяко накъсано поемане на въздух да се приближава все повече към смъртта.

Преди обаче да изразя всичко това с думи, тя се накланя напред, като почти става от стола си. Широко отворените й очи се приковават в моите:

— Абе, ти луда ли си?! — и започва неистово да клати глава.

— Наистина ли ми се извиняваш? Седя пред теб и имам чувството, че ме е поразил гръм! Изгубила съм ума и дума и не мога да оформя едно смислено изречение, камо ли пък да се сетя как да ти се от-бла-го-да-ря !

Ъ-ъ-ъ, я пак?!

— Божичко, това е толкова яко! — Тя се е ухилила от ухо до ухо и подскача на стола си от въодушевление. Лицето й грее.

— Това категорично е най, ама най-страхотното нещо, което ми се е случвало! И го дължа изцяло на теб.

Преглъщам и започвам нервно да се озъртам. Нямам никаква представа какво да сторя оттук нататък. Това изобщо не е реакцията, която очаквах. Въобще не съм подготвена да се справя с подобно нещо. Макар че именно за тази възможност ме предупреди Деймън.

Деймън. Моят най-добър приятел, вечната ми половинка, любовта на живота ми. Моят невероятно привлекателен, сексапилен, умен, талантлив, търпелив и разбиращ приятел, който знаеше, че това ще се случи, и именно поради тази причина ме умоляваше да дойде с мен. Аз обаче бях прекалено упорита. Настоявах да се справя сама. Та нали аз я превърнах… аз я накарах да изпие еликсира. Следователно задачата да й обясня беше моя.

Само че събитията не се развиват, както предполагах. Въобще.

— Чакай малко, това не е ли като да си вампир? Трябва да е нещо подобно, само дето няма нужда да пиеш кръв! — Блестящите й нетърпеливи очи се впиват в моите.

Изръмжавам сърдито. Това трябва да спре сега. Трябва да върна влака обратно на релсите, преди да е дерайлирал напълно.

Не съм произнесла и звук обаче, когато тя продължава:

— А, да — и без ковчезите! А и едва ли има нужда да се крия от слънцето! — гласът й се извисява поне няколко октави. — Това е направо велико ! Като сбъдната мечта! Всичко, което някога съм искала, най-сетне ми се случва! Аз съм вампир! Красив, безсмъртен вампир, без обаче да страдам от гадните странични ефекти!

— Не си вампир — отсичам тихо и с неочаквано равнодушие.

Чудя се как се стигна дотук.

— Вампири не съществуват.

Не, няма вампири, нито върколаци, елфи или феи. Само безсмъртни, чиито редици — благодарение на Роман и мен — бързо се увеличават.

— Ще мога ли пак да ям кексчета? — махва тя с ръка към нахапания ягодов сладкиш — напълно смачкан от едната страна и все още апетитен и пухкав от другата. — Или има нещо друго, което трябва да поглъщам.

Очите й рязко се разширяват, когато проумява истината. Не ми дава време да отговоря, толкова бързо реагира — навежда се напред, удря с длан по масата и изпищява: