Алисън Ноел - Тъмен пламък

Преглъщам. Наистина ми е трудно, но отказвам да бъда пришпорвана или отклонявана от целта си. Възползвам се от светофара, на който спираме, за да се вгледам отново в нея.

Наистина е наложително да разбере колко е важно онова, което й казвам.

— Това включва и Майлс. При никакви, абсолютно никакви, обстоятелства не може да му казваш!

Тя въздиша пресилено и започва да си играе с пръстена си. Имам чувството, че сериозно се изкушава да го свали от средния си пръст и да го запокити по мен.

— Добре, де! Няма да казвам на никого. Разбрах — измърморва накрая. — Какво е следващото?

— Все още можеш да ядеш истинска храна. — Прекосявам кръстовището и започвам да ускорявам. — Няма обаче да ти се иска, защото еликсирът ще те засища напълно и ще ти осигурява всички хранителни вещества, от които се нуждаеш. Въпреки това — поне когато си сред други хора — е много важно да поддържаш фасадата. Тоест, ще ти се наложи поне да се преструваш, че ядеш, независимо дали го правиш в действителност.

— А-а, като теб ли!? — едната й вежда отхвърча подигравателно нагоре, а устните й се извиват в самодоволна усмивка. — Говоря за начина, по който — докато уж обядваме — чупиш сандвича си на малки парченца, правиш пържените картофи на трохи и си мислиш, че никой не забелязва. Това ли било? Поддържала си фасадата? Щото с Майлс просто решихме, че имаш проблеми с храненето — анорексия или нещо подобно.

Поемам си дълбоко въздух и се съсредоточавам върху шофирането. Поддържам скоростта в разумни граници и категорично отказвам да се поддам на провокацията й. Това е кармата, за която Деймън непрекъснато говори — иначе казано, всяко наше действие има и съответното противодействие. Дотук ме доведоха собствените ми действия. Освен това, дори да бе възможно да се върна назад и да преповторя всичко, пак нямаше да сторя нещо по-различно. Щях да направя абсолютно същия избор, както тогава. Защото, колкото и странно, и неприятно да е случващото се в момента, при всички положения е по-добре, отколкото да присъствам на погребението й.

— Олеле, Боже! — челюстта й увисва, очите й срещат моите и се разширяват, а гласът й става висок и писклив — Мисля… мисля, че чух това!

Погледът ми се впива в нейния невярващо. И независимо че гюрукът е свален и жежкото слънце на Южна Калифорния гори точно над главите ни, по кожата ми пролазват ледени тръпки.

Това не е хубаво. Това изобщо не е хубаво!

— Мислите ти! Ти си помисли нещо от рода на… ами, че си доволна, че не ти се е наложило да ходиш на погребението ми — нали ?! Искам да кажа, че наистина чух мислите ти в главата си. Направо страхотно!

Моментално издигам защитната си стена и препречвам всякакъв достъп до съзнанието си — както и до енергията и мислите си. Обгръщам абсолютно всичко с щита си. Малко е да се каже, че съм стресната — тя е в състояние да чува мислите ми, независимо че аз изобщо не долавям нейните. А дори още не съм й показала как да ги защитава.

— Значи всъщност не сте се шегували, когато говорехте за телепатия, нали? Ти и Деймън наистина си четете мислите.

Кимам бавно и с нежелание, докато очите й — които никога не са били толкова ярки и блестящи — ме изучават внимателно. Не мога да не отвърна на погледа й и да не забележа цвета им. На мястото на предишното обикновено, да не кажа банално, кафяво (често прикривано от контактни лещи в странен цвят), сега се преливат прекрасни златисти, кехлибарени и бронзови отблясъци. Още един страничен ефект на безсмъртието.

— Винаги съм знаела, че сте странни. Това обаче е нещо съвсем различно. Придава нов смисъл на думата „странен“. А пък сега се оказва, че и аз мога да го правя! Божичко, иска ми се Майлс да беше тук!

Затварям очи и започвам да клатя глава. Боря се да запазя спокойствие и търпение. Чудя се още колко ли пъти ще ми се наложи да повтарям едно и също нещо. Спирам на пешеходна пътека и докато изчаквам хората да пресекат, се обръщам към нея:

— Само дето не можеш да кажеш на Майлс — забрави ли?! Вече ти обясних!

Тя свива рамене. Думите ми сякаш отскачат от нея, като че ли внезапно се е сдобила с непробиваема — и еластична броня. В момента е заета да навива кичур от бляскавата си кестенява коса около показалеца си. Зад нас спира лъскаво черно бентли и тя се усмихва на момчето зад волана. Мисля, че го разпознавам от училище.

— Добре. Добре! Наистина, схванах — няма да му казвам! Хайде успокой се вече, става ли? — И веднага след това фокусира цялото си внимание върху момчето — усмихва се и флиртува с него, а накрая дори му изпраща няколко въздушни целувки, като се разсмива от сърце на закъснялата му реакция. — Тайната е в пълна безопасност. Просто съм свикнала да му казвам винаги, когато се случи нещо интересно. Само навик, нищо повече. Сигурна съм, че ще го преодолея. Въпреки това трябва да признаеш, че е супер яко! Не си ли съгласна? Всъщност… ти как реагира, когато разбра за първи път? Сигурно направо си откачила!