Алисън Ноел - Тъмен пламък

— Виж какво, Евър, съжалявам, че няма да се съглася с теб, но Роман ми е приятел . И не че ти влиза в работата, но много скоро ще бъдем нещо доста по-сериозно от приятели. За никого не е тайна, че ти го мразиш от първия ден, когато го видя — така че думите ти въобще не ме изненадват. Малко ме натъжават, разбира се — но не ме учудват.

— Да не би да си измислям?!

Отпускам рамене и правя напразен опит да запазя спокойствие. Разбирам напълно, че ако повиша глас и се опитам насила да я накарам да види моята гледна точка, няма да постигна нищо. Прекалено голям инат е. Безсмислено е да я принуждавам.

— Добре, де. Може би си права — може би наистина просто не го харесвам. Като се има предвид обаче, че се опита да те убие… е, дори и да ме сметнеш за луда, за мен това е напълно достатъчна причина! Имам дори и свидетели — знаеш много добре, че не бях сама там!

Тя ми хвърля кос поглед, а пръстите й нервно потропват по дръжката на вратата:

— Виж какво, нека изясним това. Значи Роман се опита да ме отрови с някакъв странен чай.

— Беладона — позната още и като смъртоносното „лудо биле“.

— Добре, както и да е — тя махва с ръка и отпъжда думите ми като досадна муха. — Имах предвид това: значи ти твърдиш, че се е опитал да ме убие, така ли? И вместо да се обадиш на полицията, ти се втурваш към дома му, за да се увериш с очите си! Как трябва да разбирам действията ти? Мисля, че е очевидно — изобщо не си го възприела сериозно! Защо трябва аз да го правя?

— Опитах се да се обадя, но… ами, беше… сложно . — Тръсвам глава и опитвам отново. — Трябваше да направя избор между нещо, от което наистина имам нужда, и теб. И както виждаш, избрах теб.

Тя ме стрелва с внезапно разширени очи. Почти виждам как умът й препуска, обмисля, преценява, но… не казва нищо.

— Роман обеща да ми даде онова, което ми трябва , ако те оставя да умреш. Аз обаче не можах да го направя… Така че — махвам с ръка към нея — сега си не само жива, но и безсмъртна.

Тя започва да клати глава. Оглежда се край себе си, сякаш за пръв път вижда обстановката. Погледът й се спира върху група съседски деца, които карат модифицирана количка за голф нагоре-надолу по улицата. Мълчанието се проточва толкова, че започвам да изпитвам нужда да кажа нещо. Най-накрая Хевън проговаря:

— Съжалявам, че не си получила онова, което си искала, Евър. Наистина. Само че грешиш за Роман. Той в никакъв случай не би ме оставил да умра. Доколкото разбрах от разказа ти, той през цялото време е държал еликсир и е бил готов да го използва, ако ти избереш другата възможност. Освен това си мисля, че познавам Роман малко по-добре от теб. Той много добре знаеше колко съм нещастна и какво се случва в семейството ми… — свива рамене, сякаш изводът е логичен. — Вероятно е искал да ме направи безсмъртна, за да ме измъкне от цялата тази каша — но е предпочел да си спести отговорността на „родителя“, ако е възможно. Изобщо не се съмнявам, че ако ти не ме бе накарала да пия, щеше да се намеси. Приеми истината, Евър: направила си грешния избор. Трябвало е да разбереш, че блъфира.

Тръсвам глава и пробвам отново:

— Не е така… — гласът ми заглъхва, защото е безполезно да продължавам: тя вече е отклонила погледа си, убедена, че е права, а аз греша.

И тъй като се опитах да я предупредя за всички опасности — за него — Деймън няма причина да ме вини за думите, които изричам:

— Добре. Вярвай, в каквото искаш, но ми направи една услуга. След като толкова държиш, срещай се с Роман, но те моля винаги да носиш амулета си. Говоря сериозно. Никога не го сваляй — и по никакъв повод. И още нещо…

Тя се обръща и отвръща на погледа ми с едно-единствено повдигане на веждата си. Ясно долавям нетърпението й да изхвърчи от колата и да се отдалечи възможно най-много от мен.

— Ако наистина искаш да ми се отплатиш за това, че те направих безсмъртна…

Очите ни се срещат.

— У Роман има нещо, от което отчаяно се нуждая. Ти можеш да го вземеш.

— Как мина?

Деймън отваря вратата, преди да успея да почукам. Върви след мен и усещам напрегнатия му и сериозен поглед. Във всекидневната се отпускам на покритата с плюш кушетка и изритвам на пода чехлите си. Той сяда до мен, а аз внимателно отбягвам очите му, независимо че обикновено се държа съвсем различно. По принцип съм в състояние просто да си седя и цяла вечност да го наблюдавам — фините черти на лицето му… изсечените му скули, плътните му подканващи устни, извивката на веждите му, тъмната му чуплива коса и гъстите мигли, прикриващи очите му, но не и днес.