Алисън Ноел - Тъмен пламък

Лицето му остава напълно спокойно и неподвижно. Не мога да разчета мислите му по изражението.

— Освен това нямаме никакво доказателство, че наистина щеше да я остави да умре. Тоест, противоотровата бе у него през цялото време, а той знаеше какво ще избера — нали сам каза, че правя всичко точно според очакванията му. Дори обаче да ме бе преценил неправилно и да бях избрала другата възможност, не знаем дали нямаше той самият да й даде еликсира — поемам си дълбоко въздух, изненадана сама на себе си: в момента използвам същия довод, който не приех от Хевън. — А пък след това… може би дори щеше да се опита да обърне всичко и да представи нещата наопаки! Например да й каже, че сме били готови да я оставим да умре, и в крайна сметка да я настрои срещу нас . Хрумвал ли ти е този вариант?!

— Не. Наистина не съм се сещал за подобна възможност — отвръща той с присвити очи, а на лицето му се изписва загриженост.

— Освен това нямам намерение да наблюдавам ситуацията. Искам да съм сигурна, че е в безопасност. Но тя има своя воля, нали разбираш? Не можем да подбираме приятелите й вместо нея. Така че…

— А какво ще кажеш за чувствата, които Хевън изпитва към Роман? Замисляла ли си се за това?

Свивам рамене. Опитвам се да придам на думите си увереност, каквато всъщност не чувствам:

— И към теб изпитваше чувства , ако си спомняш. Струва ми се, че доста бързо ги преодоля. Да не забравяме и Джош — това е същото момче, за което тя твърдеше, че е нейната „духовна половинка“ — обаче го заряза заради някакво си котенце. А в момента, общо взето, може да има каквото — или когото — поиска, така че… — млъквам само за секунда, която обаче не му е достатъчна, за да ме прекъсне. — Сигурна съм, че Роман скоро ще изгуби привлекателността си в очите й и бързо ще се смъкне надолу в списъка й. Знам, че изглежда някак… крехка. Всъщност е много по-силна, отколкото си мислиш.

Изправям се, с което слагам край на разговора. Стореното е сторено. Не искам да чувам нищо повече, което би могло да разколебае позицията ми спрямо взаимоотношенията на Хевън и Роман. Достатъчно притеснена съм и без това.

Той се поколебава за миг, през който погледът му ме обгръща, сякаш иска да потвърди нещо. После се изправя с едно-единствено стремително, но плавно движение, сграбчва ръката ми и ме повежда към вратата, където ме спира и притиска устни към моите. Целувката се проточва, разтапяща и обсебваща. Никой от двама ни не иска да я прекъсва и да се отдръпне първи.

Притискам се силно към него. Очертанията на тялото му са леко замъглени и податливи заради воала от енергия, който трепти между нас. Широките му гърди, вдлъбнатината под тях, плоският му корем — всеки сантиметър от него се допира толкова плътно до мен, че е почти невъзможно да се разбере къде завършва той и къде започвам аз. Неистово искам тази целувка да можеше да стори невъзможното — да изтрие глупавите ми грешки и странния начин, по който се чувствам, и да прогони мрачния гневен облак, който ме следва навсякъде напоследък.

— Трябва да вървя — прошепвам.

Нямам избор и затова нарушавам магията първа. Болезнено осъзнавам пламъка, който се разгаря помежду ни. Настойчивият повик на телата ни жестоко напомня, че — поне засега — няма начин да стигнем по-далеч.

Точно когато вече съм се настанила в колата, а Деймън е влязъл обратно вътре, се появява Райни с Луна на рамото. Роми веднага наднича зад гърба й.

— Тази нощ е точната . Луната ще премине в нова фаза — обявява тя с присвити очи и безжалостно стиснати устни.

Не са нужни повече думи. И трите знаем какво означава това.

Кимам и включвам на задна скорост, за да изляза от алеята, но тя ме спира с думите:

— Знаеш какво да правиш, нали? Помниш ли плана ни?

Кимвам отново. Ненавиждам ситуацията, в която съм поставена в момента. Освен това знам, че според тях никога няма да изкупя стореното.

Излизам на улицата, а мислите им ме преследват, влизат в ума ми и отказват да го напуснат: Грешно е да използваш магията за постигане на егоистичните си и нечестиви цели. Кармата изисква да се плати цената… и то тройно.

Стигам до собствената си къща и първото нещо, което виждам на алеята, е сребристата тойота „Приус“ на Миноз. Ако трябва да съм честна, това предизвиква у мен желание да обърна и да подкарам в противоположна посока. Но не го правя. Само въздишам и влизам в гаража. Зная, че нямам друг избор — трябва да посрещна онова, което предстои.