Алисън Ноел - Тъмен пламък

— Леле, Бож-е-е! Онзи сок е, нали? Червеният нектар, който ти и Деймън непрекъснато пиете! Той е, нали? Добре, де — какво чакаш? Дай ми го веднага, нямам търпение да го обявя официално и да започна новия си живот!

— Не нося със себе си — отвръщам.

На лицето й се изписва толкова силно разочарование, че бързам да добавя:

— Виж какво, ясно ми е, че смяташ всичко за много готино и прочее — и някои неща наистина са такива, не отричам. Например никога няма да остарееш, няма да ти се появяват пъпки и краищата на косата ти няма да цъфтят, ще се сдобиеш с мускули, без да ходиш на фитнес, и може даже да пораснеш на височина. Има обаче и друга страна, неща, които трябва да ти обясня и да разбереш, и да запомниш добре, за да…

Думите обаче замират на устните ми нечути. Тя скача на крака, светкавично и грациозно като котка — демонстрация на още един от страничните ефекти на безсмъртието. После нехайно подхвърля:

— Стига, моля те! Какво толкова има да разбирам? Щом мога да скачам по-високо, да тичам по-бързо, щом няма никога да остарея, нито да умра — от какво друго бих могла да се нуждая? Струва ми се, че и така съм достатъчно добре подготвена за вечността!

Оглеждам се нервно край себе си. Определено трябва да обуздая ентусиазма й, преди да извърши нещо лудо, с което да привлече към нас нежелано и опасно внимание.

— Хевън, моля те! Седни. Това е сериозно. Има още много неща, които трябва да ти разкажа и обясня. Наистина са много — заявявам с твърд, спокоен глас, който обаче няма никакъв ефект върху нея.

Тя просто стои пред мен и клати невярващо, но въодушевено глава. Няма никакво намерение да се подчини и да отстъпи. Толкова е опиянена от новопридобитата си сила на безсмъртна, че необмислено минава от отбранителна позиция направо в нападателна.

— За теб всичко е сериозно, Евър! Абсолютно всяко нещо, което правиш и казваш, е толкова сериозно, че чак ми се гади! Ама наистина — помисли си само — има ли някаква логика? Връчваш ми ключовете за това приказно кралство, а после ми нареждаш да стоя кротко и да изчакам да ме предупредиш за тъмната страна? Това е адски откачено!

Тя прави сърдита физиономия, после продължава:

— Хайде, отпусни се малко, де! Нека да изпробвам тая сила, да видя как е, да придобия опит от първа ръка. Може даже да се надбягваме! Първата, която стигне от тротоара до библиотеката, печели!

Тръсвам глава и въздъхвам дълбоко. Иска ми се да имаше и друг начин, но няма. След като желае да изпробва възможностите на безсмъртието, ще се наложи да й покажа някои неща… например малко телекинеза. Наистина трябва да схване — и то от самото начало — кой командва парада.

Присвивам очи и се съсредоточавам върху стола й. Той се понася по пода с невъобразима скорост, невидима за човешкото око, удря се в коленете й и тя тупва на него.

— Ей, заболя ме! — Хевън потрива крака си и сърдито се вторачва в мен.

Аз обаче само свивам рамене. И без това няма да й стане нищо, синината ще изчезне след секунди — сега е безсмъртна все пак. Трябва да й кажа още много неща, а времето наистина е малко. Ако продължава да се държи по този начин, няма да стигнем доникъде.

Уверявам се, че съм привлякла вниманието й, навеждам се напред и поставям ръце на страничните облегалки на стола й:

— Виж какво, не можеш да играеш играта, ако не познаваш правилата й. А ако не знаеш правилата, някой определено ще пострада.

Хевън се мята в колата ми, притиска се силно във вратата и качва краката си върху седалката. Не спира да се мръщи, да ме гледа лошо и да мърмори. Аз се измъквам от паркинга, докато върху главата ми се изсипват камара оплаквания, и излизам на платното.

— Първо правило — отмятам дългата си руса коса от лицето и твърдо се вглеждам в нея, решена да не обръщам внимание на откровено враждебния й поглед. — Няма… да казваш… на никого!

Правя кратка пауза, за да има време да възприеме думите ми, след което продължавам:

— Говоря напълно сериозно. Не бива да казваш на майка си, на баща си, на братчето си дори.

— Моля те!

От начина, по който се върти, кръстосва и отпуска крака, подръпвайки дрехите си — всъщност направо се гърчи от нетърпение — ми става ясно, че едва се побира в кожата си, дотолкова й е неприятно да е затворена в това малко пространство заедно с мен.

— Та аз почти не си говоря с тях. — После се намръщва. — Освен това се повтаряш. Тези неща вече ги чух, при това кристално ясно. Така че, хайде, продължавай нататък — давай да приключваме с всичко, за да мога да изляза оттук и да започна новия си живот!