Ема Донахю - Стая

Целувам няколко листенца на Цвете и пускам казанчето, после още няколко и пак го пускам, после парченцата от стъблото.

— Сбогом, Цвете — прошепвам. Може би в морето ще си се залепи обратно и ще израсте високо до Рая.

Небето е истинско, току-що си спомних. Всичко е истинско Навън, всичко, което има, защото видях самолета в синьото между облаците. Аз и Мам не можем да отидем там, защото нямаме тайния код, но то пак си е истинско.

Преди не знаех да се ядосвам, че не можем да отворим Врата, главата ми беше прекалено малка, за да побере Навън. Когато бях малко дете, мислех като малко дете, но сега съм на пет и знам всичко.

Къпем се веднага след закуска, от водата се вдига пара, ммм. Напълваме Вана до толкова високо, че почти прави потоп. Мам ляга по гръб и почти заспива, аз я събуждам, за да й измия косата, а тя измива моята. Перем също, ама на чаршафите има дълги косми и трябва да ги махнем, та правим състезание да видим кой ще събере най-много по най-побързо.

Анимационните вече са свършили, децата боядисват яйца за Палавото зайче. Поглеждам всяко едно дете и си казвам в главата: „Ти си истинско“.

— Великденското зайче, а не Палавото зайче — казва Мам. — Двамата с Пол… когато бяхме деца, Великденското зайче ни донасяше шоколадови яйца през нощта и ги криеше из целия заден двор, под храстите и по дупки в дърветата, дори на хамака.

— То вземаше ли ти зъба?

— Не, всичко беше безплатно. — Лицето й е празно.

Не мисля, че Великденското зайче знае къде е Стая, а пък ние така или иначе нямаме храсти и дървета, те са зад Врата.

Днес е доста щастлив ден заради топлото и храната, но Мам не е щастлива. Може би й липсва Пол.

Аз избирам Физическо — Катерене, където вървим ръка за ръка по Писта и казваме на глас какво виждаме.

— Виж, Мам, водопад.

След малко казвам:

— Виж, едно гну.

— Иха.

— Твой ред.

— О, я виж — казва Мам, — охлюв.

Навеждам се да го видя.

— Виж, гигантски булдозер, който събаря небостъргач.

— Виж — сега е тя, — едно фламинго прелита покрай нас.

— Виж, зомби с потекли лиги.

— Джак! — Това я кара да се усмихне за половин секунда.

После вървим по-бързо и пеем „Тази земя е твоята родина“.

След това сваляме Черга обратно долу и тя ни е летящото килимче, носим се над Северния полюс.

Мам избира Труп, където лежим супермирно, аз забравям и си почесвам носа, така че тя печели. После аз искам Трамплин, но тя казва, че не желае повече Физическо.

— Ти просто коментирай, а аз ще правя подскачането.

— Не, извинявай, ще си полегна малко.

Днес не е много забавна.

Изваждам Яйчена змия от Подкреватчо много бавно, мисля, че я чувам как съска с езика си от игла, Ссссссдравей . Погалвам я, особено яйцата, които са напукани или смачкани. Едно се строшава в пръстите ми, аз отивам и приготвям лепило с малко брашно, залепвам парчетата върху хартия с редове и правя зъбеста планина. Искам да покажа на Мам, но очите й са затворени.

Влизам в Гардеробчо и си играя на миньор на въглища. Намирам къс самородно злато под възглавницата си, той е всъщност Зъб. Не е жив и не се огъна, счупи се, ама не се налага да го пускаме в Тоалетна. Той е направен от Мам, от капки вода от нея.

Изваждам глава навън и очите на Мам са отворени.

— Какво правиш? — питам я аз.

— Просто си мисля.

Аз мога да мисля и да правя интересни неща едновременно. Тя не може ли?

Става да приготви обяд, кутия с макарони, всичките оранжеви, делисиосо .

След това аз си играя на стария грък Икар и как му се топят крилата. Мам мие чиниите много бавно. Чакам я да приключи, за да играе и тя, само дето тя не иска, а просто седи на Люлящ и се люлее.

— Какво правиш?

— Все още мисля. — След малко пита: — Какво има в калъфката на възглавницата?

— Това ми е раницата. — Вързал съм й двата края около врата си. — Тя е за отиването Навън, когато ни спасят. — Сложил съм Зъб и Джип, и Дистанционно, и чифт гащи за мен и за Мам, също и чорапи, и Ножица, и четирите ябълки за когато огладнеем. — Има ли вода? — питам я.

Мам кима.

— Реки, езера…

— Ама не, за пиене, има ли кранче?

— Много кранчета.

Радвам се, че не се налага да нося и бутилка, защото раницата ми е вече доста тежка, трябва да я придържам на шията си, за да не ми смачка говоренето.

Мам се люлее ли люлее.

— Преди мечтаех как ще ме спасят. Пишех бележки и ги криех в торбите с боклука, но никой така и не ги намери.

— Трябвало е да ги пуснеш в Тоалетна.

— А когато крещим, никой не ни чува — казва тя. — Снощи включвах и изключвах лампата половината нощ, но после си помислих, че няма кой да види.