Ема Донахю - Стая

— Дойде ми една идея, ще ти нагрея челото много и ще го накарам да го докосне…

— Не.

— Няма проблем, няма да те изгоря…

Тя не разбира.

— Без той мен да ме докосва.

— Ааа — казва Мам. — Само веднъж, обещавам, аз ще съм до теб.

Аз не спирам да клатя глава.

— Ами да, това може да свърши работа — продължава тя, — може да легнеш например срещу вентилатора… — Коленичи и слага ръка в Подкреватчо близо до Стена на Креватчо, после се намръщва. — Не е достатъчно горещо. Може пък… плик с много гореща вода на челото ти малко преди той да дойде? Ти ще си в леглото, а като чуем бипбип , ще скрия водата.

— Къде?

— Няма значение.

— Има значение.

Мам ме поглежда.

— Прав си, трябва да обмислим всички подробности, та да не може нищо да ни провали плана. Ще пусна плика с водата под леглото, става ли? После, когато Стария Ник ти пипне челото, то ще е супергорещо. Ще опитаме ли?

— С плика с вода?

— Не, само легни на леглото засега и се упражнявай да бъдеш много отпуснат, както като играем на Труп.

Много ме бива в това, устата ми зее. Тя се преструва, че е него, с много дебел глас. Слага ръката си на над веждите ми и казва с ръмжене:

— Хм, наистина е горещо.

Аз се кикотя.

— Джак.

— Извинявай — лежа супермирно.

Упражняваме се още много, после ми писва да бъда престорено болен и Мам ми дава да спра.

За вечеря е хотдог, Мам почти не яде от нейния.

— Е, помниш ли плана?

Кимам.

— Кажи ми го.

Поглъщам моя край от франзелата.

— Болен, пикап, болница, полиция, спасявам Мам.

— Чудесно. Готов ли си тогава?

— За какво?

— За нашето Голямо измъкване. Тази нощ.

Не знаех, че е тази нощ. Не съм готов.

— Защо е тази нощ?

— Не искам да чакам повече. След като спря токът…

— Ама снощи го пусна пак.

— Да, само че след три дни. И Цвете вече беше умряло от студа. Кой знае какво ще направи утре? — Мам става с чинията си, почти крещи: — На външен вид е като човек, но вътре няма нищо.

Объркан съм.

— Като робот ли?

— По-лошо.

— Веднъж имаше един робот в „Боб Строителя“…

Мам ме прекъсва.

— Нали знаеш сърцето си, Джак?

— Бам-бам. — Показвам й на гърдите си.

— Не, онова, с което чувстваш, например когато си тъжен или изплашен, или се смееш, или друго.

Това е по-долу, май ми е в корема.

— Е, той няма.

— Корем?

— Нещо, с което да чувства.

Гледам си корема.

— А какво има вместо него?

— Просто празнина — свива рамене тя.

Като кратер? Ама това е дупка, където нещо се е случило. Какво се е случило?

Все пак не разбирам защо това, че Стария Ник е робот, означава, че трябва да направим хитрия си план тази нощ.

— Да го направим друга нощ.

— Добре — казва Мам и се пльоска на стола си.

— Добре?

— Аха — разтрива чело. — Извинявай, Джак, знам, че те притискам. Аз самата съм имала много време да го премисля, но за теб всичко е ново.

Аз кимам и кимам.

— В крайна сметка още един-два дни няма да променят нищо. Стига да не го оставим да ни предизвика отново. — Усмихва ми се. — След няколко дни, а?

— Като съм на шест, а?

Мам ме гледа, без да мига.

— Ами да, ще съм готов да го измамя и да отида в Навън, когато съм на шест.

Тя си отпуска лицето долу в ръце.

— Недей — дърпам я.

Когато се показва, това лице е вече страшно.

— Каза, че ще бъдеш моят супергерой.

Не помня да съм го казвал.

— Не искаш ли да избягаш?

— А, да, само че не съвсем.

— Джак!

Поглеждам последното си парче хотдог, ама не го искам.

— Нека просто си останем тук.

Мам клати глава.

— Вече става прекалено малка.

— Кое?

— Стая.

— Стая не е малка. Виж! — Покатервам се на стола си и скачам с вдигнати ръце, и се завъртам, в нищо не се удрям.

— Дори не знаеш какво ти причинява това. — Гласът й трепери. — Трябва да виждаш неща, да ги докосваш…

— Вече го правя.

— Повече неща, други неща. Трябва ти повече пространство. Трева. Мислех, че искаш да се запознаеш с баба и дядо, и с чичо Пол, да отидеш на люлките на площадката, да ядеш сладолед…

— Не, благодаря.

— Добре, остави.

Мам си сваля дрехите и си облича пижамената тениска. Аз си обличам моята. Тя не казва нищо, толкова ми е бясна. Завързва торбата с боклука и я слага до Врата. Тази вечер на нея няма списък.

Мием зъби. Тя плюе. На устата й има бяло. Очите й поглеждат моите в Огледалчо.

— Бих ти дала повече време, ако имаше как — казва. — Кълна се, бих чакала колкото дълго искаш, ако знаех, че сме в безопасност. Само че не сме.