Ема Донахю - Стая

— Ама…

— Никой няма да ни спаси.

Нищо не казвам първо, после:

— Ти не знаеш всичко.

Лицето й е по-странно, отколкото някога съм виждал.

Предпочитам да я Няма цял ден, в место да е такава не Мам.

Свалям си книгите от Лавица и ги чета: „Сгъваемо летище“ и „Приспивни песнички“, и „Дилън Копача“, който ми е любим. На „Палавото зайче“ спирам по средата и го запазвам за Мам, вместо това чета „Алиса“, но прескачам страшната Херцогиня.

Мам най-накрая спира да се люлее.

— Може ли да бозна?

— Разбира се, ела тук.

Сядам в скута й и вдигам тениската й, и бозкам много дълго време.

— Приключи ли — казва тя в ухото ми.

— Аха.

— Слушай, Джак. Слушаш ли ме?

— Винаги слушам.

— Трябва да се измъкнем оттук.

Гледам я втрещено.

— И ще трябва сами да го направим.

Ама тя каза, че сме като в книга, човекове в книга как избягват от нея?

— Трябва да направим план. — Гласът й е много писклив.

— Като например?

— Само да знаех. От седем години се опитвам да измисля такъв.

— Можем да бутнем стените. — Само че нямаме голям джип, за да ги срутим, дори булдозер нямаме. — Можем да… взривим Врата.

— С какво?

— Котката го направи в „Том и Джери“…

— Хубаво е, че обмисляш разни идеи — казва Мам, — но ни трябва някоя, която е наистина осъществима.

— Мнооого голям взрив — казвам аз.

— Ако е мнооого голям, ще взриви и нас.

Не се бях сетил за това. Правя друго обмисляне.

— О, Мам! Можем… да изчакаме, докато Стария Ник дойде през нощта, и ти да му кажеш: „Я виж каква вкусна торта сме приготвили, хапни си голямо парче от нашата вкусна Великденска торта“, а всъщност ще е отрова!

Мам клати глава.

— Ако го разболеем, няма да ни даде кода.

Обмислям толкова силно, че чак боли.

— Други идеи?

— Ти на всичките казваш „не“.

— Извинявай. Просто се опитвам да гледам реалистично.

— Кои идеи са реалистично?

— Не знам. Не знам. — Мам облизва устни. — Не спирам да мисля за момента, в който вратата се отваря, ако успеем да го уцелим точно на секундата, дали бихме могли да се шмугнем покрай него?

— О, да, това е яка идея.

— Дори ако само ти успееш да се измъкнеш, докато аз се хвърлям към очите му… — Мам поклаща глава. — Няма начин.

— Има начин.

— Ще те хване, Джак, ще те хване, преди да си стигнал до средата на двора, и… — спира да говори.

След минута аз казвам:

— Някакви други идеи?

— Все същите ми се въртят, отново и отново, като хамстери на колела — казва Мам през зъби.

Защо хамстерите ходят на колела? Това като виенско колело на панаир ли е?

— Трябва да измислим хитър номер — казвам аз.

— Като например?

— Като може би когато си била студентка и той те е измамил в камиона си с кучето си, дето не е било истинско куче.

Мам издиша шумно.

— Знам, че се опитваш да помогнеш, но май е време да помълчиш за малко, за да мога да мисля по-сериозно?

Ама ние мислехме, мислехме сериозно заедно. Ставам и отивам да изям банана с голямото кафяво на него, кафявото е най-сладко.

— Джак! — Очите на Мам са огрооомни и тя говори супербързо. — Онова, което каза за кучето… всъщност идеята е гениална. Ами ако се престорим, че си болен?

Объркан съм, после схващам:

— Като кучето, което не е било?

— Именно. Когато влезе… мога да му кажа, че си много болен.

— Какъв болен?

— Да речем много, много тежка настинка — казва Мам. — Опитай се да кашляш силно.

Аз кашлям и кашлям, а тя слуша.

— Хмм.

Май не ме бива много в това. Кашлям повече, имам чувството, че гърлото ми ще се скъса.

Мам поклаща глава.

— Зарежи кашлицата.

— Мога и още по-много…

— Страхотно се справяш, но пак звучи като преструвка.

Изкашлям най-голямата и най-много ужасна кашлица в живота.

— Не знам — казва Мам, — може кашлицата да е прекалено трудна за преструване. Както и да е… — Плесва се по челото. — Много съм тъпа.

— Не си. — Разтривам, където се удари.

— Трябва да е нещо, което си прихванал от Стария Ник, нали се сещаш? Той е единственият, който внася микроби, а е нямал настинка. Не, трябва ни… нещо в храната? — Тя поглежда съсредоточено бананите и чете: — „Е. Коли“? От това може ли да имаш треска?

Мам не трябва да ме пита неща, тя трябва да знае.

— Много тежка треска, така че да не можеш да говориш и да се будиш нормално…

— Защо да не мога говоря?

— Ако не говориш, ще ти е по-лесно да се преструваш. Точно така — казва Мам със светнали очи, — ще му обясня: „Трябва да закараш Джак в болницата с пикапа си, та да могат докторите да му дадат точното лекарство“.