Ема Донахю - Стая

Почти сто, това е деветдесет и девет. Деветдесет и девет достатъчно ли е?

Мам се изправя и сяда, забърсва лицето си с ръката на пуловера й.

Коремът ми къркори, чудя се какво ни е останало. Пак започна да става тъмно. Не мисля, че светлината побеждава.

— Слушай, Джак, трябва да ти разкажа още една приказка.

— Истинска?

— Напълно истинска. Нали помниш как преди винаги съм била тъжна?

Тази ми харесва.

— И после аз съм се появил от Рая и съм пораснал в корема ти.

— Да, но разбираш ли, причината да съм тъжна беше… беше заради Стая — казва Мам. — Стария Ник… аз дори не го познавах, бях на деветнайсет. Той ме открадна.

Опитвам се да разбера. „Не кради, Крадльо“. Ама никога не съм чувал за крадене на човекове.

Мам ме притиска прекалено силно.

— Бях студентка. Беше рано сутринта, пресичах един паркинг, за да стигна до библиотеката на колежа, слушах… това е една малка машинка с хиляда песни в нея, която ги свири в ухото ти, аз първа от приятелите ми си я купих.

Ще ми се да имах такава машинка.

— Както и да е… някакъв мъж притича и ме помоли за помощ, кучето му получило пристъп и мислеше, че може би умира.

— Как се казваше?

— Мъжът ли?

Клатя глава.

— Кучето.

— Не, кучето беше само уловка, за да ме вкара в пикапа си, пикапа на Стария Ник.

— Какъв цвят е?

— Пикапът ли? Кафяв, още кара същия, все мърмори за него.

— Колко колела?

— Искам да се концентрираш върху важните неща — казва Мам.

Кимам. Ръцете й са прекалено стегнати, разхлабвам ги.

— Завърза ми очите…

— Като на Сляпа баба ли?

— Да, но не за игра. Кара ли кара, ужасена бях.

— Аз къде бях?

— Ти още не се беше случил, нали помниш?

Забравих.

— Кучето, и то ли беше в колата?

— Нямаше куче — Мам отново звучи раздразнена. — Трябва да ме оставиш да ти разкажа всичко.

— Може ли да си избера друга?

— Казвам ти какво се случи.

— Може ли „Джак Убиеца на Великани“?

— Чуй ме — казва Мам и слага ръка върху устата ми. — Той ме накара да изпия някакво лошо лекарство, за да заспя. После, когато се събудих, бях тук.

Вече е почти черно и изобщо не виждам лицето на Мам, обърнато е настрани, така че само чувам.

— Първия път като отвори вратата, аз изкрещях за помощ и той ме удари, повече не го направих.

Коремът ми е на голяма топка.

— Страх ме беше да заспя, за да не се върне — казва Мам, — но докато спях, беше единственото време, в което не плачех, така че спях по около шестнайсет часа на ден.

— Направи ли вада?

— Какво?

— Алиса изплаква цяла вада, защото не може да си спомни всичките стихотворения и числа, после се дави.

— Не, но главата ме болеше през цялото време, очите ми пареха. От миризмата на корка ми ставаше лошо.

Каква миризма?

— Побърквах се да си гледам часовника и да броя секундите. Предметите ме плашеха, сякаш ставаха ту по-големи, ту по-малки, докато ги гледах, и ако отместех поглед, започваха да се движат. Когато той накрая донесе телевизора, го оставях включен денонощно, даваха все глупави неща, помня, че имаше реклами за храна, от които направо ме заболяваше устата, така ми се прияждаше. Понякога чувах гласове от телевизора, които ми говореха разни неща.

— Като Дора ли?

Тя поклаща глава.

— Когато той беше на работа, аз се опитвах да избягам, всичко пробвах. Дни наред стоях на пръсти на масата и стържех около прозорчето, изпотроших си ноктите. Хвърлях по него всичко, което ми хрумнеше, но мрежата е толкова здрава, че дори не успях да напукам стъклото.

Прозорче е един квадрат от не толкова тъмно.

— Какво всичко?

— Големият тиган, столовете, кофата за боклук…

Иха, ще ми се да я бях видял как хвърля Боклук.

— Друг път пък изкопах дупка.

Объркан съм.

— Къде?

— Може да я докоснеш, искаш ли? Ще трябва да се поизкълчим… — Мам отхвърля Юрганчо настрана и издърпва Кашон от Подкреватчо, изръмжава леко, докато го прави. Аз се плъзгам до нея, близо сме до Яйчена змия, но да не я смачкаме. — Идеята ми дойде от „Голямото измъкване“. — Гласът и продължава да гърми до главата ми.

Спомням, това е онази история за нацисткия лагер, дето не е летен лагер с маршмелоу бонбони 16 16 Меки пухкави бонбони, първоначално използвани като лечебно средство при болно гърло. Името идва от английското название на растението бяла ружа, което някога влизало в състава им — бел.ред. , а е през зимата с милиони човекове, които пият супа от червеи. Съюзниците бутнаха портите и всички избягаха, мисля, че Съюзниците бяха ангели, какъвто е свети Петър.