Ема Донахю - Стая

— Всичко. Да бъда навън.

Държа я за ръката. Иска да й вярвам, така че се опитвам, но ме боли главата.

— Искаш да кажеш, че някога си живяла в Телевизор?

— Казах ти, не е телевизия. Това е истинският свят, няма да повярваш колко е голям. — Ръцете й се разтварят, сочи към стените. — Стая е само мъничка смрадлива частица от него.

— Стая не е смрадлива. — Почти ръмжа. — Смрадлива е само понякога, когато пръднеш. — Мам отново бърше очи. — Твоята пръдня смърди много повече от моята. Опитваш се просто да ме измамиш и най-добре веднага да спреш.

— Добре — казва тя и дъхът й изсвистява като балон. — Да си направим сандвич.

— Защо?

— Каза, че си гладен.

— Не съм.

Лицето й отново става строго.

— Ще направя сандвич и ти ще го изядеш. Ясно?

Само фъстъчено масло е, защото сиренето е лепкаво. Докато го ям, Мам седи до мен, но тя не яде.

— Знам, че е прекалено много наведнъж — казва тя.

Сандвичът?

За десерт си разделяме кутия мандарини, аз получавам големите парчета, защото тя предпочита малките.

— Не бих те лъгала за това — казва Мам, докато аз сърбам сока: — Не можех да ти кажа преди, защото беше много мъничък, за да разбереш. Всъщност може да се каже, че тогава съм те лъгала. Но сега си на пет, мисля, че можеш да разбереш.

Поклащам глава.

— Това, което правя сега, е обратното на лъгане. Нещо като отлъгване.

Дремваме си дълго.

Мам вече е будна, гледа ме от около два инча разстояние. Извъртам се, за да бозна малко от лявата.

— Защо не ти харесва тук? — питам я.

Тя се изправя и си придърпва тениската.

— Не бях свършил.

— Напротив, беше — казва тя, — говореше.

Изправям се и аз.

— Защо не ти харесва тук в Стая с мен?

Мам ме прегръща здраво.

— Винаги ми харесва да съм с теб.

— Ама ти каза, че е мъничка и смрадлива.

— О, Джак. — Една минута не казва нищо. — Така е, предпочитам да съм навън. Но с теб.

— На мен ми харесва тук с теб.

— Добре.

— Как я е направил?

Знае за кого говоря. Мисля, че няма да ми каже, но тогава тя казва:

— Всъщност отначало е било барака в двора. Съвсем обикновена барака дванайсет на дванайсет от стомана с винилово покритие. Той обаче добавил звукоизолирано прозорче на тавана и много дебела изолация в стените, плюс един слой олово, защото оловото поглъща всички звуци. А, също и секретна врата с код. Перчи се колко добре се е справил.

Следобедът върви бавно.

Прочитаме всичките ни книги с картинки в студа. Светло е, но Прозорче е някак различно днес. Има черно нещо като око.

— Виж, Мам.

Тя поглежда нагоре и се усмихва.

— Листо е.

— Защо?

— Вятърът сигурно го е откъснал от някое дърво и е паднало на стъклото.

— Истинско дърво в Навън?

— Да. Виждаш ли? Това е доказателство. Целият свят е там навън.

— Да поиграем на Бобово стъбло. Ще сложим столчето ми тук върху Маса… — Тя ми помага да го направя. — После Боклук върху стола. После ще се покатеря чак до горе…

— Така е опасно.

— Не е, ако застанеш на Маса и държиш Боклук така, че да не се катурна.

— Хмм — казва Мам, което си е почти „не“.

— Нека поне да опитаме, а? Моля те, моля те.

Става идеално, изобщо не падам. Заставам върху Боклук и направо успявам да хвана корковите ъгли на Покрив, където стават наклонени при Прозорче. На стъклото му има нещо, което никога преди не съм виждал.

— Восъчна пита — казвам на Мам и го погалвам.

— Това е поликарбонова мрежа — казва тя, — не може да се скъса. Някога стоях там и дълго я гледах, преди да се родиш.

— Листото е черно и има дупки.

— Мда, май е умряло, от миналата зима.

Виждам синьо около него, това е небето, с малко бяло по него, което Мам казва, че са облаци. Гледам през восъчната пита, гледам ли гледам, но виждам само небето. В него няма нищо като кораби или влакове, или коне, или момичета, или небостъргачи, които да се носят наоколо.

Когато слизам от Боклук и стола, бутам ръката на Мам.

— Джак…

Скачам на Под сам-самичък.

— Лъжа, лъжа, погледни си носа, няма никакво Навън.

Тя започва да обяснява още, но аз си мушкам пръстите в ушите и крещя:

— Ла-ла-ла-ла-ла-лааа.

Играя си само аз с Джип. Почти плача, ама се преструвам, че не.

Мам претърсва Шкаф, удря консерви, май я чувам да брои. Брои какво ни е останало.

Вече ми е суперстудено, ръцете ми са вкочанено под чорапите върху тях.

За вечеря все повтарям дали може да изядем последните овесени ядки, така че накрая Мам казва „добре“. Разсипвам малко, защото не си чувствам пръстите.