Ема Донахю - Стая

Пиша писмо на Спондж Боб с рисунка на мен и Мам отзад как танцуваме, за да се стоплим. Играем на Война и Помненка, и Лъженка, Мам иска на Шах, но от него ми се размеква мозъкът, така че тя казва „добре, тогава на Дама“.

Пръстите ми стават толкова схванати, че ги слагам в уста. Мам ме подсеща, че това разпространява микроби, кара ме да отида да ги измия със заледната вода.

Правим много мъниста от брашнено тесто за огърлица, но не можем да ги нанижем, докато не са напълно сухи и твърди. Строим космически кораб от кашони и кутии за храна, тиксото почти е свършено, но Мам казва: „О, защо пък не“, и използва последното парче.

Прозорче потъмнява.

За вечеря е сирене, което е изпотено, и топящо се броколи. Мам казва, че трябва да ям или ще ми стане още по-студено.

Взема две безболяващи и голяма глътка, за да ги изпие.

— Защо още те боли, въпреки че Болен зъб излезе?

— Сигурно сега обръщам повече внимание на другите.

Преобличаме се в пижамените тениски, но си слагаме и още дрехи отгоре. Мам запява песен:

— Другия склон на планината…

— Другия склон на планината… — пея аз.

— Другия склон на планината…

— Виждахме единствено ние.

Аз изпявам „Деветдесет и девет бутилки на стената“ чак до седемдесет.

Мам допира ръце до уши и казва:

— Моля, може ли останалите утре. Дотогава токът сигурно ще си е дошъл.

— Добреее — казвам аз.

— А и да не е, той не може да спре слънцето.

Стария Ник?

— Защо да спира слънцето?

— Казах, че не може. — Мам ме прегръща силно и казва:

Извинявай.

— Защо извиняваш?

Тя изпухтява.

— Защото аз съм виновна, аз го ядосах. — Гледам й лицето, но почти не го виждам. — Не понася, като започна да пищя, от години не съм го правила. Иска да ни накаже.

Гърдите ми тупкат силно.

— Как ще ни накаже?

— А, не, той вече ни наказва. Като е спрял тока.

— А, това не е проблем.

— Какво искаш да кажеш? — смее се Мам. — Измръзнали сме, ядем лигави зеленчуци…

— Е, да, но аз мислех, че ще накаже и нас. — Опитвам се да си представя. — Например, ако имаше две Стаи, да сложи мен в едната, а теб в другата.

— Джак, ти си прекрасен.

— Защо съм прекрасен?

— Не знам — казва Мам, — просто такъв се пръкна.

Притискаме се още по-силно в Креватчо.

— Не ми харесва да е тъмно — казвам й.

— Е, вече е време за сън, така или иначе ще е тъмно.

— Сигурно.

— Ние си се познаваме и без да се гледаме, нали?

— Аха.

— Лека нощ, да спиш в кош и далеч от мечки, дори от буболечки.

— Не трябва да ходя в Гардеробчо?

— Тази нощ не — казва Мам.

Будим се и въздухът е повече треперещ. Часовник показва 07:09, той има батерия, това е неговият си малък скрит ток вътре.

Мам само се прозява, защото е била будна през нощта.

Мен ме боли коремът, тя казва, че сигурно е заради суровите зеленчуци. Искам безболяващо от шишето, тя ми дава само половинка. Чакам ли чакам, но коремът ми не се променя.

Прозорче става по-светло.

— Радвам се, че не дойде снощи — казвам на Мам. — Обзалагам се, че повече няма да се върне, така ще е суперяко.

— Джак — малко се намръщва тя, — помисли си.

— Мисля.

— Така де, какво ще стане? Откъде идва храната ни?

Това го знам:

— От бебето Исус в полята в Навън.

— Не, кой ни я носи? О!

Мам става, казва, че това, че крановете още работят, е добър знак.

— Можеше да ни спре и водата, но не го е направил.

Не знам това за какво е знак.

Има геврек за закуска, но е студен и лепкав.

— Какво ще стане, ако не пусне тока? — питам аз.

— Сигурна съм, че ще го пусне. Може би по-късно днес.

Пробвам копчетата на Телевизор понякога. Само тъпа сива кутия, виждам си лицето, но не добре колкото в Огледалчо.

Правим всичкото Физическо, за което се сетим, за да се загреем. Карате и Остров, и Саймън казва, и Трамплин. Подскок, дето трябва да подскачаме от една коркова плочка на друга, без да пристъпваме линиите или да падаме. Мам избира Сляпа баба, връзва камуфлажните ми панталони около очите си. Аз се скривам в Подкреватчо до Яйчена змия, без да дишам дори, сплескан като страница в книга, и на нея й отиват сто часа да ме намери. Следващо избирам Катерене, Мам ми държи ръцете, а аз вървя по краката й, докато стъпалата ми са по-високо от главата, после се люлея с главата надолу, мозъкът ми идва на лицето и ме кара да се смея. Превъртам се и пак съм на правилното горе. Искам още много пъти повече, но болната й китка я боли.

После сме уморени.