Ема Донахю - Стая

Правим си мобилен телефон от дълъг спагет, също и конци, вързани с разни залепени неща, малки рисунки на мен, целия оранжев, и Мам, цялата зелена, и навито фолио, и топки тоалетна хартия. Мам закачва най-горния конец на Покрив с последното кабърче от Комплект, а спагетът се люлее с всичките малки неща, дето се развяват от него, когато стоим отдолу и духаме силно.

Гладен съм и Мам казва, че може да изям последната ябълка.

Ами ако Стария Ник не донесе повече ябълки?

— Той защо още ни наказва? — питам аз.

Мам криви уста.

— Мисли си, че сме неща, които му принадлежат, защото Стая му принадлежи.

— Как така?

— Ами той я е направил.

Странно, мислех, че Стая просто си е Стая.

— Не е ли Господ направил всичко?

Мам не казва нищо една минута, а после ме потърква по врата.

— Хубавите неща — със сигурност.

Играем на Ноев ковчег върху Маса, всички неща, като Гребенчо и Малка чинийка, и Шпатула, и книгите, и Джип, трябва да се наредят и да влязат в Кашон бързо-бързо, преди гигантския потоп. Мам всъщност не участва вече, отпуснала е лице в шепи, все едно й тежи.

Аз хрупам ябълката.

— Зъбите ти ли болят?

Тя ме поглежда през пръсти, очите й са по-огромни.

— Кои?

Мам става толкова рязко, че почти се изплашвам. Сяда на Люлящ и протяга ръце.

— Ела тук. Искам да ти разкажа приказка.

— Нова ли?

— Аха.

— Отлично.

Чака, докато се наместя в ръцете й. Огризвам втората страна на ябълката, за да трае повече.

— Нали знаеш, че Алиса не е била винаги в страната на чудесата?

Това е номер, знам отговора.

— Аха, отива в къщата на Белия заек и става толкова голяма, че трябва да си извади ръцете през прозореца, а стъпалата през комина и изритва Гущера Бил дууф , тази част е смешна.

— Не, преди това. Нали помниш, че си лежеше на тревата?

— После паднала в дупката четири хиляди мили, но не се наранила.

— Ами аз съм като Алиса — казва Мам.

— Да, бе — смея се аз. — Тя е малко момиче с огромна глава, по-голяма дори от на Дора.

Мам хапе устна, има нещо тъмно.

— Да, но аз съм от другаде, като нея. Преди много време аз…

— Отгоре от Рая.

Слага пръст на устата ми, за да замълча.

— Дойдох и бях дете като теб, живеех с моите майка и баща.

— Ама ти си майката — поклащам глава аз.

— Само че си имах моя, която наричах „мамо“. Все още имам.

Защо се преструва така, да не е някаква игра, дето не знам?

— Тя е… Ами всъщност сигурно трябва да й казваш баба.

Като абуелата на Лора. Света Ана на рисунката, на която Дева Мария й седи в скута. Изяждам огризката, вече е почти нищо. Оставям я на Маса.

— Пораснала си в корема й?

— Ами всъщност не, осиновена съм. Тя и баща ми… него трябва да наричаш дядо. Имах… всъщност имам и брат на име Пол.

Клатя глава.

— Светецът? 15 15 Джак мисли, че става дума за Св. Павел, защото на английски език името на светеца е St. Paul (Св. Пол) — бел.ред

— Не, друг Пол.

Как е възможно да има двамове Половци?

— На него трябва да му казваш чичо Пол.

Това са прекалено много имена, главата ми е пълна. Коремът ми е все още празен, все едно ябълката не е там.

— Какво има за обяд?

Мам не се усмихва.

— Разказвам ти за моето семейство.

Поклащам глава.

— Това, че никога не си ги срещал, не означава, че не са истински. На Земята има повече неща, отколкото можеш да си представиш.

— Останало ли е малко сирене, дето не е изпотено?

— Джак, това е важно. Живеех в къща с моите мама и татко, и Пол.

Трябва да играя, за да не се ядоса.

— Къща в Телевизор?

— Не, навън.

Това е смехотворно, Мам никога не е била Навън.

— Но изглеждаше като къщите, които виждаш по телевизията, да. Къща в края на един град, с двор отзад и с хамак.

— Какво е хамак?

Мам взема молива от Лавица и прави рисунка на две дървета, между тях има овързани заедно въжета с човек, легнал върху тях.

— Това пират ли е?

— Това съм аз, люлея се на хамака. — Разлюлява хартията насам-натам, сякаш много се радва. — Преди с Пол ходехме заедно на детската площадка и се люлеехме, и ядяхме сладолед. Баба ти и дядо ти ни водеха на разходка с колата, до зоологическата градина или до брега на океана. Аз бях тяхната дъщеря.

— Да, бе.

Мам смачква рисунката. На Маса има мокро, от него бялото й блести.

— Недей да плачеш — казвам аз.

— Не мога да се спра. — Забърсва сълзите върху лицето си.

— Защо не можеш да се спреш?

— Ще ми се да можех да го опиша по-добре. Липсва ми.

— Липсва ти хамакът?