Ема Донахю - Стая

— Можем да поискаме за Неделно лакомство. — Спомням. — Ако Стария Ник престане да се сърди.

— Джак. Той никога няма да ни даде телефон, нито прозорец. — Мам ми взема палците и ги стиска. — Ние сме като хора в книга, която той на никого няма да даде да прочете.

За Физическо тичаме по Писта. Трудно местим Маса и столовете с ръце, които все едно не са тук. Бягам десет по три пъти и обратно, но още не съм се затоплил, пръстите на краката ми са препъващи. Правим Трамплин и Карате, Хии-я , после отново избираме Бобово стъбло. Мам се съгласява, ако обещая да не побеснявам, когато нищо не видя. Покатервам се на Маса, после на стола и върху Боклук и дори не се заклащам. Хващам се за ръбовете, където Покрив се накланя към Прозорче, гледам към синьото толкова силно през восъчната пита, че чак ме кара да мигам. След малко Мам казва, че иска да слезем и да направи обяд.

— Без зеленчуци, моля, коремът ми не може да се справи с тях.

— Трябва да ги изядем, преди да изгният.

— Можем да си направим паста.

— Почти е свършила.

— Тогава ориз. Ами ако…? — И тогава забравям да говоря, защото го виждам през восъка, нещичко толкова малко, че ми се струва, че е просто една от онези прашинки в окото ми, ама не е. Мъничка линия, която прави дебела бяла ивица върху небето. — Мам…

— Какво?

— Самолет!

— Наистина ли?

— Наистина истински наистина. Ооо…

И се стоварвам върху Мам и после върху Черга, Боклук пада върху нас, а след него и стола. Мам казва ау-ау-ау и си разтрива китката.

— Извинявай, извинявай — казвам аз и я целувам, за да се оправи. — Видях го, беше истински самолет, само че мъничък.

— Това е, защото е много далече — усмихва се тя. — Сигурна съм, че ако го видиш отблизо, ще е огромен.

— Най-изумителното нещо, изписваше голямо едно на небето.

— Това се нарича… — Плесва се по челото. — Не мога да си спомня. Нещо като следа, това е пушекът на самолета или нещо такова.

За обяд изяждаме всичките останали седем сухара с вкискаво сирене, задържаме си въздуха, за да не му усетим вкуса.

Мам ми дава да бозкам малко под Юрганчо. Има светло от Жълтото лице на Господ, но не достатъчно за слънчеви бани. Не мога да изключа. Взирам се в Прозорче толкова силно, че очите ми започват да щипят, но повече самолети не виждам. Наистина видях един обаче, докато бях горе на Бобово стъбло, не беше сън. Видях го да лети в Навън, значи наистина има Навън, където Мам е била малко момиченце. Ставаме и играем Плетеница и Домино, и Подводница, и Куклен театър, и много други неща, но само по малко от всяко. Правим Тананик, песните са прекалено лесни за отгатване. Връщаме се в Креватчо, за да се стоплим.

— Хайде да отидем в Навън утре — казвам аз.

— О, Джак.

Лежа върху ръката на Мам, която е много дебела в два пуловера.

— Харесва ми как мирише тук.

Тя извръща глава да ме погледне.

— Когато Врата се отвори след девет и въздухът се втурне, той не е като нашия въздух.

— Забелязал си.

— Аз всички неща забелязвам.

— Да, по-свеж е. През лятото мирише на окосена ливада, защото сме в задния му двор. Понякога успявам да зърна някой храст или жив плет.

— Чий двор?

— На Стария Ник. Нали помниш, че Стая е направена от неговата барака?

Трудно е да се спомнят всичките неща, никои не звучат особено верни.

— Единствено той знае числата от кода, които да натисне на клавишите отвън.

Аз гледам Клавиши, не знаех, че има и други.

— Аз натискам числа.

— Да, само че не тайните числа, които отварят вратата… като невидим ключ. После, когато се връща в къщата, въвежда кода отново, от тази страна — посочва Клавиши тя.

— Къщата с хамака?

— Не — гласът на Мам е висок. — Стария Ник живее в Друга.

— Може ли да отидем в неговата някой ден?

Притиска уста с ръка.

— По-скоро бих отишла в къщата на твоите баба и дядо.

— Може да се люлеем в хамака.

— Може да правим каквото си искаме, ще бъдем свободни.

— Когато стана на шест?

— Някой ден със сигурност.

От лицето на Мам ми капе мокро. Подскачам, солено е.

— Добре съм — казва тя и забърсва буза, — всичко е наред. Просто съм… малко съм изплашена.

— Не може да си изплашена — почти изкрещявам аз. — Лоша идея.

— Съвсем малко. Всичко е наред, имаме основните неща.

Сега аз съм още по-изпонаплашен.

— Ами ако Стария Ник не отудари тока и не донесе повече храна никога повече?

— Ще донесе — казва тя, но все още диша с хълцане. — Почти сто процента съм сигурна, че ще го направи.