Джон Донахю: Сенсей

Приносът на известен брой хора беше съществен за написването на тази книга и аз бих желал да им благодаря.

Чарлз Фиерамуска, бивш началник на отдел „Убийства“ към Полицейското управление на Бъфало и асистент в програмата „Криминално право“ на колежа Медейл, най-търпеливо отговори на всичките ми въпроси и ми даде да се възползвам от опита и знанията му за тънкостите на разследването.

Кимура Хироаки, един от многото отлични сенсей по бойни изкуства, при които съм се учил, ми преподаде онези уроци, които не научаваш в училище.

Дълбоки благодарности на моя агент, Жак де Спьолбърч, за безценната му подкрепа. Редакторката ми, Керълин Чу, е изключителна находка. Нейните високи очаквания и непоклатим ентусиазъм по отношение на проекта превърнаха процеса на писане на тази книга в източник на откровение и радост.

Но най-вече искам да благодаря на съпругата си, Кити, която както във всичко, така и сега, ме окуражи и подкрепи по начин, за който ми е трудно да намеря думи. Критичният прочит на главите и готовността й да влезе заедно с мен в света на Бърк направиха писането на тази книга едно от най-хубавите ни съвместни изживявания, за което просто думите не стигат.

От онова, което вече знам, нещата намират логично за мен обяснение. Но ми отне време да стигна до тук. Както ми отне време и да разбера смисъла на първия файл, който Мики ми показа. Снимките от местопрестъплението, заключението на съдебния лекар, бележките на разследващите детективи първоначално изглеждаха взаимно несвързани — набор от натрупани факти, без обединяваща нишка. Случайни действия. Сцена на безсмислено насилие.

Но малко по малко събирането на нови факти, осмислянето на разказите на очевидци започва да придобива някакъв смисъл. И идва един момент, когато можеш да кажеш: „Това е началото.“ Не че след него нещата следват неизбежен ход — просто така изглеждат в ретроспекция. Усещането по-скоро е за нещо, което нараства с времето, резултат на хиляди малки и привидно незначителни събития. Питаш: „Защо?“ и вместо отговор можеш да посочиш кой да е от разкритите факти. Но когато се опиташ да дадеш прецизно обяснение, то не изглежда много убедително. Още по-малко удовлетворяващо.

Всички ние търсим определени отговори. И ги търсим по различни начини, поемайки по различни пътища. Надяваме се, че знанието ще ни донесе контрол над действителността. Но животът ни показва, че тази надежда е само форма на самоуспокоение.

Всъщност е като да обясниш буря. Вълните се дължат на комбинацията от гравитация, вятър и прилив. Те набират сила и инерция до момента, в който се стоварват върху нас, докато ние стоим глупаво изненадани на брега. Урокът е жесток. И метеорологията дава на оцелелите слаба утеха.

Беше се вмъкнал в празната сграда преди останалите. За град като Ел Ей фитнесът е голям бизнес, така че сигурно е било още тъмно — часове преди да дойдат най-големите ентусиасти.

Убиецът е познавал жертвата си отлично. Схемата на поведение е една и съща, дори в Америка. Учителят — който скоро е щял да се превърне в жертва — сигурно е влязъл тихо в тренировъчната зала часове преди останалите. Основната му дейност бе обучаването на бойци, но според правилото, че сигурният бизнес предполага вложения в различни сфери, бе развил дейност и в общия фитнес, и в програмите за здраве. Това се отразяваше много благоприятно на месечния баланс. Школата му беше чиста и модерна, имаше рецепция за администраторите, които се грижеха за бюджета, ловко уговаряха колебаещите се и въвеждаха всичко в компютрите, просвяткващи като белезникави фетиши в разделените на клетки работни места в офиса. За учителя, макар и след петнайсет години живот в Америка, всичко това беше в крайна сметка отвличащ фактор. Шумът, потокът от хора, характерната за Ел Ей разконцентрираност правеха все по-трудно за него да намери време за усъвършенстване на своето изкуство. А той, въпреки успеха, в душата си оставаше артист. И именно това бе причината, поради която все по-често се озоваваше сам в залата призори, влагайки всичко от себе си, стремейки се към все по-голямо съвършенство в преследването на онзи бленуван момент, когато той и изкуството му щяха да се слеят в неотделимо цяло.

Казваше се Икаги и беше тренирал карате повече от четиридесет години.