Джон Донахю - Сенсей

Както и да е, жената боравеше добре с оръжието. Усещах го, несъмнено го усещаше и тя. Трябва да призная, че в известна степен ме притискаше, променяше непрекъснато темпото на ходовете си, нанасяше ударите почти с пълна сила, скъсяваше интервала между атака и защита и общо взето ми отправяше предизвикателство, любопитна дали ще се справя.

Можех, разбира се, но истинският смисъл не бе в това. За мен предизвикателството се свеждаше до възможността да реагирам на нейната сила с нещо по-елегантно. Това означаваше, че вместо да парирам ударите й със сила, от която мечовете ни да изтрещят, трябваше да измисля нещо по-фино.

Промених леко ъглите и изтеглих тялото си от линията на нейната атака, което ме постави извън обсега на ударите й. Опитах се да поемам силата й с по-гъвкави ръце и да я отклонявам, но дланите ми бяха леко потни и не исках мечът ми да излети и да се забие в отсрещната стена. Това понякога се случва и ако няма пострадали, всички се смеем, а онзи, който го е изпуснал, става обект на безжалостни насмешки, но ситуацията не беше такава, че да имам желание аз да бъда обектът на подигравка.

Познавах жената като относителен начинаещ в доджото и заложих на вярата й в оръжието. Донякъде не беше честно да получавам предимство по този начин, но от друга страна, беше пример на онова, което Ямашита нарича хейхо — стратегия.

Повтаряйки отместването и отклоняването на ударите й по време на следващата серия движения в тренираната ката , аз засилих чувството на безсилие у партньорката си, с което я подлъгах да бъде малко по-непредпазлива при предстоящия удар — повече сила в рамото и изнасяне на главата малко по-напред — и това беше краят. Пуснах с лявата си ръка моя бокен , гмурнах се откъм сляпата й страна, завъртях я рязко и с лекота й отнех меча. Не беше движение от заложените в тази ката , но Ямашита ни казва да не пропускаме случай да се възползваме от тачи-дори (отнемане на меча), за да държим партньора си нащрек.

Тя направи завъртането на пръсти и бих казал, че усети какво става едва след като движението започна, но вече беше късно да противопостави нещо. Върнах й отнетия бокен . Усмихна ми се малко разочаровано, после двамата се поклонихме един на друг в мига, в който Ямашита обяви край на тренировката и събра класа за поклона на раздяла.

С присъщата си лекота на движенията той застана пред нас и ни изчака да оформим редицата. Продължаваше демонстративно да не поглежда към групата на четиримата в дъното на залата, но езикът на тялото му подсказваше, че е ядосан.

Работата е в това, че не можеш просто така да дойдеш облечен за тренировка, ако не си поканен. Само сенсей разрешава на един или друг ученик да тренира в доджото. Да се появиш непоканен и по екип, означава, че или не знаеш нищо за нравите на японските учители по бойни изкуства, което може само да ти изкара някой бой, или целиш да нанесеш съзнателно обида и да предизвикаш сенсей на двубой. В последния случай не се знае предварително кой ще отнесе боя.

Бях виждал това да се случва преди. Не често, но някак няма как да го забравиш, след като веднъж си го видял. Особено ако си ученик на предизвикания учител. Учителят ти те използва като пушечно месо. Първо изпраща теб или някой от приятелите ти да се биете срещу предизвикващия, наблюдава развоя на схватката и анализира нивото на противника. Ако първият ученик бъде бит, изпраща се следващ, по-добър, и така нататък към началото на редицата. Когато стигне най-сетне до сенсей (стига да издържи толкова дълго), натрапникът или е разкрил силните си страни и значи може да бъде победен, или е толкова изморен, че не представлява истинско предизвикателство за сенсей. Не че това е справедливо. Но е хейхо .

Отпуснахме се на колене в плътна синя редица по дължината на цялото доджо. Ямашита не проговори близо минута, после се обърна към един от старшите си ученици, американец от японски произход с внимателни обноски на име Кен, който седеше до мен в края на редицата, където е мястото на учениците с по-висок статут. По лицето му личеше, че се страхува от онова, което предстоеше да се случи. Ямашита му каза:

— Виждам, че имаме посетители. Дали не би поканил цветния да говори с мен?

Кен се поклони и изтича със ситни крачки до дъното на залата, за да отправи поканата. Мъжът в червеното горнище кимна, направи серия ритуални ръкостискания със съпровождащите го и стъпи в очертанията на пода за тренировка. Зае поза „готов“ и изпусна продължително „Ууууус“. Неколцина от нас извъртяха очи към тавана. Има школи по карате, където се смята, че този вид представление те прави да изглеждаш корав противник.