Джон Донахю - Сенсей

Полицаите бяха поръсили с прах целия под, за да добият представа за развоя на събитията. Двамата бойци бяха използвали залата в цялата й дължина и широчина. Бяха скачали, падали, ставали, плъзгали се в жестоко подобие на балет. В крайна сметка, бяха се оказали едновременно до стойката с оръжията. Според мен нападателят е изпаднал в паника. Може в сърцето му да се е промъкнало съмнение. Може да не е бил във върхова форма заради разликата във времето. А може просто Икаги да се е оказал не само добър, а един от най-добрите и целият план да се е развил в непредвидена посока. Но в един момент от схватката двамата са се претърколили в ъгъла, където е била стойката с дървени пръчки, наредени на нея като копия в средновековен замък. За нападателя това вероятно е било като отговор на молитва.

Когато стигам в мислите си за боя до този момент, представям си как Икаги се е усмихнал на себе си в мига, в който противникът му е сграбчил една от пръчките. Като майстор и собственик той е знаел, че това е оръжие за начинаещи, изработено от слабо дърво, което е можел да счупи без никакво усилие само с два пръста. Нещо повече, знаем, че в един момент е направил точно това. По ръба на дланта му бяха намерени дребни тресчици дърво — точно онова, което става, когато парираш удар с „ръката меч“. Атакуващият, размахвал до част от секундата преди това-онова, което е смятал за поразяващо оръжие, вероятно е бил смаян от силата на Икаги, който го е пречупил на две. Изненадата му обаче е била само за миг. Пръчката се е превърнала с копие. Първият удар най-вероятно е бил инстинктивен — мушване напред в областта на ребрата. Няма съмнение, че за Икаги болката е била страхотна, но кървавата следа подсказва, че той не е рухнал на пода. Нещо повече, след този внезапен удар и след моментното ахване Икаги е атакувал в продължение на известно време.

Трудно е да се разбере дали счупеният край на пръчката е останал забит в тялото му, или нападателят го е издърпал, но в крайна сметка загубата на кръв забавила движенията на майстора. А и подът е станал плъзгав. И тогава нападателят е атакувал.

Той забил неколкократно пръчката в коремната област на сенсей. Там има следи от масивна травма. Ударите са били много повече от необходимото. Дали нападателят се е наслаждавал? Дали се е вслушвал във всяко ахване след поредното забиване на назъбения край на дървото? Дали се е опиянявал от засилващото се усещане за господство? Усмихвал ли се е, когато устните на Икаги най-сетне застинали в гримасата на смъртта?

Това са въпроси за психолозите. Онази сутрин те са били без значение. Битката приключила. Икаги лежал там и единствено върховният контрол на волята му е притъпявал донякъде агонията. Той опитал да стигне до телефона, плъзнал се в изтичащата от тялото му течност и това е бил краят.

Животът малко по малко е напускал тялото му, силното му сърце вярно продължавало да изтласква кръвта през раните, пулсът му се ускорявал и ставал все по-накъсан, настъпил шокът и след него смъртта.

Убиецът се е забавил, колкото да остави ключ към станалото. И предупреждение. Топнал е пръст в кръвта и написал нещо на японски на стената. Тази снимка е една от многото, но дори на фона на болезнения интерес към смъртта на Икаги, запечатана от всички възможни ъгли, калиграфски изписаният йероглиф приковава вниманието:

„Ронин“, гласи надписът. Човек на вълните.

Самурай без господар.

В залата можеше да се чуе падане на карфица. Слънчевите лъчи влизаха под наклон през високите прозорци. Ъгълът беше достатъчно остър, за да не се безпокоиш, че могат да те заслепят (нещо важно за място, където хората се нападат с дъбови мечове), но по този начин се виждаха въртящите се из въздуха прашинки. Това често разсейваше по-неопитните ученици. Всички ние обаче идвахме при Ямашита-сенсей от известно време и когато онази сутрин той застана на пода, очите ни бяха приковани в него.

Ямашита беше дребен и във всекидневно облекло със сигурност щеше да изглежда изненадващо безличен. Но в доджото присъствието му беше практически осезаемо. Не толкова заради начина, по който бе облечен. Повечето от нас се подвизаваха в бойните изкуства вече от години и бяхме свикнали с екзотиката на униформите. Обикновено Ямашита се обличаше като всеки друг старши инструктор в по-традиционните дисциплини: добре подплатено горнище, подобно на предпочитаното от състезателите по джудо, и дълбоко плисираната пола-панталон, известна като хакама . Широките крачоли на панталона със свистене се завъртяха и той се отпусна на колене пред класа. Дори това невинно движение бе изпълнено с безкомпромисна прецизност. Изгледа ни — главата му се завъртя по цялата дължина на редицата и после обратно.