Джон Донахю - Сенсей

Освен главата му, нищо друго не помръдваше, но енергията, която той излъчваше, бе почти осезаема. Пред нас бе един от най-взискателните учители във върха на своята форма, но всички ние го наблюдавахме с тревога.

Ямашита беше в бяло.

В Япония бялото е цветът на празнотата и смирението. Много от нас бяха започнали тренировките си по бойни изкуства с дисциплини като джудо или карате, при които известните като ги униформи традиционно са в бяло — символ на покорството. Много от традиционните японски инструктори, които лично познавам, не одобряват американската склонност към цветови пристрастия. Посланието е ясно: ги не е израз на индивидуалността. Хората, желаещи да кажат нещо по този начин, е най-добре да си наемат билборд и да стоят далеч от японските учители по бойни изкуства. Защото учителите не се вълнуват от вашите нужди. Тяхната единствена грижа е да се придържат към Пътя. Ако искаш, можеш да се присъединиш към тях. Но присъствието ти в никакъв случай не е задължително.

Добре е ученикът да свикне колкото може по-бързо с това отношение. В бойните изкуства никой не дължи нищо никому, най-малко от всички твоят учител. Приема се за даденост, че ти си безнадежден, ползата от теб е никаква и всъщност имаш късмет да си в едно помещение с твоя сенсей. Изпълняваш каквото ти нареди. Не му отговаряш. Не задаваш неуместни въпроси. И не си изграждаш отношение — това е прерогатив само на сенсей.

В дисциплините с мечове, които преподава Ямашита, само най-високопоставените учители имат право да носят бяло. Ямашита е заслужил това право. И си го е спечелил не тук, а още в Япония преди години. Но не прибягваше до него често. А след като го бе направил днес, това означаваше, че символично погледнато, той възприемаше позата на най-нископоставения сред учениците. Смирението, разбира се, е хубаво нещо. Единственият му недостатък в дадения случай бе, че ако Ямашита искаше да подчертае скромността си, това означаваше, че като негови ученици ние изпадаме някъде в боклука с останалите по-низши форми на живот.

Седяхме пред него, наблюдавахме го с безпокойство и аз чух няколко неволни въздишки в редицата, защото за всички ни бе ясно, че ни чака жестока тренировка.

Нека поясня — няма начин да минеш през вратата на точно това доджо без значителен стаж и доказани способности в бойните изкуства. На първо място, то е скрито в Бруклин, забутано сред складовете в района на Ист Ривър. От време на време имаме проблеми с колите, защото ги разбиват и ограбват, затова в подобни случаи някои от нас излизат и пускат слуха, че господин Ямашита започва да се ядосва. Той е тук от десетина години, имал е вече няколко „разговора“ с най-тежките случаи сред съседите си, в резултат на което известен брой местни бродят из улиците с крайници, чиито стави никога вече няма да работят по божия замисъл.

Кварталът е мръсен, миризлив и шумен. Влезеш ли в доджото обаче, светът отвън изчезва. Тренировъчната зала е като пещера. Стените са голи и сиво-бели. Няма никакви плакати на Брус Ли или Буда. От едната страна има малък офис с очукана зелена метална маса и две врати, водещи към съблекалнята. Няма нищо, което да те разсейва от задачата, която стои пред теб. Което също означава, че и няма къде да се скриеш.

При нас няма много работа върху рефлексите. Занимаваме се с основните техники.

Разбира се, представата на Ямашита за основни техники е озадачаваща. Той смята, че основните техники най-добре се илюстрират с приложението им. Става дума за блъскането и боя, но с известна разлика. Всеки може да подчини с бой някого — погледнете какво става между бандите или на мач по кикбокс. Целта на Ямашита е друга. Той вярва, че същността на дадена конкретна техника трябва да бъде илюстрирана чрез нейната ефективност. И не отделя формата от резултатите. Дори не е склонен да се съгласи, че става дума за две различни неща. Най-много му харесва, когато налагаме волята си елегантно.

В японския има термини за това. Има разграничение например между джи — механиката на дадена техника, — и ри — качеството на нейното овладяване, което ти позволява да нарушиш привидността на формата, но да останеш верен на същността й. Трудно е да се обясни как те се различават и как да се разделят, тъй като повечето от нас прекарват години в преследване на джи и до известна степен са пленници на онова, което тя изисква. За Ямашита обаче това не е никакъв проблем. Той дебне из залата като хищник, коригира, окуражава и демонстрира. И горко му на нещастния ученик, загубил концентрация по време на тренировката. Ямашита изкрещява: „Му ри“ — това означава „Не ри !“ — и го тръшва на пода. Уникален подход в педагогическо отношение, но му върши работа.