Ема Донахю - Стая

— Аз да се возя в кафявия пикап?

Мам кима.

— До болницата.

Не мога да повярвам. Но тогава се сещам за Медицинската планета.

— Не искам да ме разрязват?

— О, докторите няма да ти направят нищо, защото всъщност нищо няма да ти има, нали не си забравил? — Гали ме по рамото. — Това е само номер за нашето Голямо измъкване. Стария Ник ще те занесе в болницата, а веднага щом видиш лекар… или сестра, или въобще някого… ще извикаш: „Помощ!“.

— Може ти да го извикаш.

Мисля, че Мам не ме чу. После казва:

— Аз няма да съм в болницата.

— Къде ще си?

— Тук, в Стая.

Аз имам по-добра идея:

— Може и ти да се престориш на болна както онзи път, когато имахме разстроено едновременно, така той ще ни закара и двамовете с пикапа.

Мам дъвче устна.

— Няма да се върже. Знам, че ще ти е много странно да отидеш сам, но аз ще ти говоря в главата непрекъснато, обещавам. Нали помниш как, когато падаше надолу, надолу, надолу, Алиса говореше на своята котка Дайна през цялото време?

Мам няма да ми е наистина в главата. Коремът ме заболява само като си помисля.

— Този план не ми харесва.

— Джак…

— Идеята не е добра.

— Всъщност…

— Няма да ходя в Навън без теб.

— Джак…

— Няма начин, човече, няма начин, човече, няма начин, човече.

— Добре, успокой се. Остави.

— Наистина ли?

— Ами да, няма смисъл да опитваме, ако не си готов.

Въпреки това звучи раздразнена.

Днес е април, така че мога да надуя един балон. Останали са три: червен, жълт и друг жълт. Избирам жълт, за да остане по един червен и един жълт за другия месец. Надувам го и го пускам да фучи из Стая много пъти, харесва ми плюещият звук. Трудно е да реша кога да оплета възела, защото след това балонът вече няма да фучи, само бавничко ще си лети. Ама ако искам да играя Балонен тенис, трябва да го оплета. Затова го оставям да плювофучи много и го надувам още три пъти, после оплитам възела, само че с пръста ми в него, без да искам. Когато е оплетен правилно, аз и Мам играем Балонен тенис, аз печеля пет пъти от седем.

— Искаш ли да бозкаш? — пита ме тя.

— Лявата, моля — казвам и се покатервам на Креватчо.

Няма много, но е вкусно.

Май подремвам малко, но тогава Мам заговаря в ухото ми:

— Помниш ли как избягаха през тъмния тунел от надпетите. Един по един.

— Аха.

— Така ще го направим и ние, когато си готов.

— Какъв тунел? — оглеждам се аз.

— Както с тунела, не през истински тунел. Казвам, че затворниците трябваше да са много смели и да тръгват един по един.

Поклащам глава.

— Това е единственият възможен план. — Очите на Мам са прекалено лъскави. — Ти си моят смел принц ДжакърДжак. Така че ти ще отидеш в болницата първи, а после ще се върнеш с полицията…

— Ще ме арестуват ли?

— Не, не, ще ти помогнат. Ще ги доведеш тук, за да спасят мен, и пак ще сме заедно завинаги.

— Аз не мога да спасявам, аз съм само на пет.

— Но пък имаш необикновени способности — казва ми Мам. — Само ти можеш да се справиш. Ще го направиш ли?

Не знам какво да кажа, ама тя чака и чака.

— Добре.

— Това „да“ ли е?

— Да.

Тя ми дава огромна целувка.

Ставаме от Креватчо и хапваме по една кутия мандарини всеки.

Нашият план има проблемни части, Мам не спира да мисли за тях и да казва: „О, не“, а после все измисля начин.

— Полицията няма да знае тайния код, за да те изкара — казвам й.

— Ще намерят начин.

— Какъв?

Тя се почесва по окото.

— Не знам, горелка?

— Какво е…?

— Това е един инструмент, от който излиза огън, може да прогори вратата и да я отвори.

— Ние можем да си направим такъв — казвам аз и подскачам. — Можем, можем да вземем шишето от витамини с главата на Дракон и да го сложим на Печка с пуснат ток, докато се запали и…

— И да се изгорим живи — казва Мам не много мило.

— Ама…

— Джак, това не е игра. Дай да повторим пак плана…

Запомнил съм всички части, но все ги разбърквам.

— Виж, това е както „Дора“ — казва Мам, — когато отива на едно място, а после на второ, за да стигне до трето. За нас е „пикап, болница, полиция“. Повтори го.

— Пикап, болница, полиция.

— Или всъщност са пет стъпки. Болен, пикап, болница, полиция, спасявам Мам. — Чака.

— Пикап…

— Болен.

— Болен — повтарям аз.

— Болница… не, извинявай, пикап. Болен, пикап…

— Болен, пикап, болница, спасявам Мам.

— Забрави „полиция“ — казва тя. — Брой на пръсти. Болен, пикап, болница, полиция, спасявам Мам.

Повтаряме го отново и отново. Правим карта върху хартия с редове, има и рисунки, на болната съм аз със затворени очи и изплезен език, после е кафяв пикап, после човек с дълга бяла престилка, което означава лекари, после полицейска кола със светещ буркан, накрая Мам, която маха с ръце и се смее, защото е свободна, а горелката е цялата в огън като дракон. Главата ми е уморена, но Мам казва, че трябва да упражняваме онази част с болното, тя е най-важната, защото ако не повярва на нея, друго нищо няма да се случи.