Ема Донахю - Стая

Коремът ме боли, не ми харесва да има други имена, дето никога дори не съм знавал.

— Аз имам ли други имена?

— Не, ти винаги си бил Джак. О, но… предполагам, че ще носиш и моята фамилия. — Посочва второто.

— Защо?

— Ами за да покажеш, че не си същият като всички останали Джак на света.

— Кои други Джак? Като във вълшебните приказки ли?

— Не, истински момчета. Навън има милиони хора и няма достатъчно имена за всички, едно име се пада на няколко души.

Аз не искам да си деля името с никого. Коремът ми боли още повече. Нямам джоб, така че слагам бележката в гащите си, боцка.

Светлината цяла се изтича. Ще ми се денят да остане по-дълго, за да не идва нощ.

Сега е 08:41 и аз съм в Креватчо да се упражнявам. Мам е напълнила найлонов плик с много гореща вода и го е вързала здраво, за да не се излива изобщо, слага го в още един плик и него връзва.

— Ау! — Опитвам се да се измъкна.

— Очите ти ли? — Слага го пак на лицето ми. — Трябва да е горещо, иначе няма да стане.

— Ама боли ме.

Пробва го на себе си.

— Още една минута.

Аз слагам юмруци помежду.

— Трябва да си смел като принц ДжакърДжак — казва Мам, — иначе няма да се получи. Или да кажа просто на Стария Ник, че си се оправил?

— Не.

— Обзалагам се, че Джак Убиеца на Великани ще сложи плик с гореща глава на лицето си, ако се налага. Хайде, още само малко.

— Нека аз. — Слагам плика върху възглавницата, намръщвам лице и го потапям в горещото. Понякога се вдигам за почивка, а Мам ми опипва челото или бузите и казва: „Цвърти“, после ме кара да сложа лицето пак. Плача малко, не заради горещото, а защото Стария Ник ще дойде, не искам да идва, мисля, че ще повърна на истински. Все слушам за бип-бип . Надявам се да не чуя, не се чувствам страхмел, само обикновено страх.

Тичам до Тоалетна и правя още ако, а Мам го разбърква. Искам да пусна казанчето, но тя казва „не“, Стая трябва да смърди, все едно съм имал разстроено цял ден.

Връщам се в Креватчо, тя ме целува по врата и казва:

— Чудесно се справяш, плаченето е много добре.

— Защо е…?

— Защото така изглеждаш още по-болен. Дай да направим нещо с косата ти… трябваше да се сетя по-рано. — Слага малко Сапун за чинии на ръцете си и го втрива силно всичкото на главата ми. — Така изглежда супермазно. О, не, прекалено хубаво мирише, трябва да миришеш по-лошо. — Изтичва пак да погледне Часовник. — Нямаме време — казва тя и трепери. — Аз съм идиотка, трябва да миришеш лошо, наистина трябва… Стой така.

Навежда се през Креватчо, прави странна кашлица и слага ръка пред устата си. Не спира да прави онзи странен звук. После някакво нещо излиза от устата й, като слюнка, ама много по-гъсто. Виждам рибените пръчици, които ядохме за вечеря.

Втрива го на възглавницата, на косата ми.

— Престани — пищя аз и се опитвам да се измъкна.

— Съжалявам, налага се. — Очите на Мам са странни и лъскави. Бърше повърнатото си на моята тениска, дори на устата ми. Мирише супер най-много гадно, остро и отровно. — Сложи си пак лицето върху горещия плик.

— Ама…

— Давай, Джак, бързо.

— Искам да спирам вече.

— Това не е игра, не можем да спрем. Направи го.

Плача заради вонята и лицето в горещия плик и си мисля, че ще се разтопя.

— Лоша си.

— Имам си причина — казва Мам.

Бип-бип. Бип-бип.

Мам издърпва плика с водата, остъргва ми лицето.

— Шшш. — Затваря ми очите, натиска ми лицето в ужасната възглавница, издърпва Юрганчо върху гърба ми.

По-студеният въздух идва с него. Мам веднага извиква:

— Ето те и теб.

— По-тихо. — Стария Ник го казва тихо, като ръмжене.

— Аз просто…

— Шшш. — Пак бип-бип , после бум . Знаеш правилата — казва той, — нито гък от тебе, докато вратата не се затвори.

— Съжалявам, съжалявам. Просто Джак е много зле. — Гласът на Мам трепери и за минута почти й повярвам, тя е по-добра в преструването дори от мен.

— Тук вони.

— Това е, защото не задържа нищо.

— Сигурно някой вирус еднодневка — казва Стария Ник.

— Вече минаха над трийсет часа. Тресе го, гори…

— Дай му едно от онези хапчета за глава.

— Според теб какво правя цял ден? Само ги повръща отново. Даже вода не успява да задържи.

Стария Ник изпухтява.

— Дай да го погледна.

— Не — казва Мам.

— Хайде, мърдай…

— Не, казах не…

Аз държа лице във възглавницата, лепкаво е. Очите ми са затворени. Стария Ник е тук, точно до Креватчо, вижда ме. Усещам ръката му на бузата си, издавам звук, защото съм изплашен, Мам каза, че ще е челото, ама не е, бузата ми докосва, а ръката му не е като на Мам, студена е, тежка…