Ема Донахю - Стая

— Кое?

Думите ми се губят из Черга.

— Чакай малко — казва Мам, — току-що се сетих, че може и да те свали няколко пъти, за да отваря вратите. — Оставя ме, с края откъм главата надолу.

— Ау!

— Ама няма да издаваш нито звук, нали?

— Извинявай. — Черга е върху лицето ми, боде ми на носа, а не мога да го стигна.

— Той ще те хвърли в багажника на пикапа, ето така.

Пуска ме туп , прехапвам уста, за да не извикам.

— Стой вкочанен, вкочанен, вкочанен, нали, независимо какво се случва?

— Добре.

— Защото ако се отпуснеш или помръднеш, или издадеш малък звук, Джак, ако направиш дори едно от тези неща, без да искаш, той ще разбере, че си жив, и ще бъде толкова ядосан, че…

— Какво? — чакам. — Мам. Какво ще направи?

— Не се тревожи, той ще повярва, че си умрял.

Откъде пък знае със сигурност?

— После ще се качи отпред в пикапа и ще го подкара.

— Накъде?

— Ох, ами извън града вероятно. Някъде, където няма хора, които да видят, че копае дупка, в гора или нещо. Работата е там обаче, че още щом моторът запали — ще чуеш силен бръмчащ тресящ звук, ето така… — Тя пърди с уста през Черга; обикновено пърденето с уста ме кара да се смея, но сега не: — Това е сигналът да започнеш да се измъкваш от чергата. Опитай.

Въртя се, но не мога, прекалено е стегнато.

— Заклещих се, заклещих се, Мам.

Тя веднага ме развива. Вдишвам много въздух.

— Добре ли си?

— Добре.

Усмихва ми се, но усмивката е странна, сякаш се преструва. После пак ме навива, малко по-хлабаво.

— Пак стяга.

— Извинявай, не предполагах, че ще е толкова стегнато. Почакай малко… — Развива ме отново. — Я опитай да си свиеш ръцете с малко стърчащи лакти, за да ти остане място.

Този път, след като ме навива със свити ръце, мога да си ги провра през главата, помахвам с пръсти в края на Черга.

— Браво. Сега пробвай да се изхлузиш нагоре, все едно е тунел.

— Прекалено е стегнато. — Не знам как се е справил Графа, докато е потъвал. — Изкарай ме оттук.

— Изчакай малко.

— Изкарай ме веднага!

— Ако продължаваш да изпадаш в паника — казва Мам, — планът ни няма да проработи.

Пак плача, Черга е мокра на челото ми.

— Вън!

Черга се развива, дишам отново.

Мам слага ръката си на лицето ми, но аз я отхвърлям.

— Джак…

— Не.

— Чуй ме.

— Глупендерски план „Б“.

— Знам, че е страшно. Да не мислиш, че не знам? Но трябва да опитаме.

— Не, не трябва. Не и докато стана на шест.

— Има и нещо, което се нарича просрочка.

— Какво? — Гледам Мам и не разбирам.

— Трудно е да се обясни. — Изпуска въздух: — Къщата на Стария Ник всъщност не е негова, а е на банката… те ще се ядосат и може да се опитат да му я отнемат.

Чудя се как може банката да го направи. Може би с голям багер?

— Заедно със Стария Ник вътре ли? — питам аз. — Както Дороти, когато торнадото й вдига къщата във въздуха?

— Чуй ме. — Мам ме хваща за лактите, така че наистина ме боли: — Опитвам се да ти кажа, че той никога няма да позволи на никого да влезе в къщата му или в двора му, защото така ще открият Стая, нали?

— И ще ни спасят!

— Не, той никога няма да позволи това да се случи.

— Какво ще направи?

Мам смуче устната си, та чак не се вижда.

— Мисълта ми е, че трябва да избягаме преди това. Ти ще влезеш пак в чергата и ще се упражняваме, докато се научиш да излизаш.

— Не.

— Джак, моля те…

— Много ме е страх — изкрещявам аз. — Няма да го направя никога и те мразя.

Мам диша тежко, сяда на Под.

— Няма нищо.

Как така няма нищо, като я мразя?

Ръцете й са върху корема.

— Аз те донесох в Стая, не исках, но се случи и нито веднъж не съм съжалила.

Аз я гледам втренчено и тя ме гледа втренчено.

— Тук си заради мен и тази вечер ще те измъкна.

— Добре.

Казвам го много тихо, но тя чува. Кима.

— А после ти с горелката. Един по един, но и двамовете. Мам пак кима.

— Важен си ти обаче. Само ти.

Клатя глава, та почти ми се откачва, защото не съм само аз.

Поглеждаме се отново, без да се усмихваме.

— Готов ли си да се върнеш в чергата?

Кимам. Лягам долу, Мам ме навива суперстегнато.

— Не мога…

— Разбира се, че можеш. — Усещам как ме потупва през Черга.

— Не мога, не мога.

— Можеш ли да изброиш до сто?

Броя, лесно, много бързо.

— Вече звучиш по-спокоен. След минутка ще му хванем цаката — казва Мам. — Хм. Питам се… ако извъртането не върши работа, дали не би могъл някак си… да се развиеш?

— Ама аз съм отвътре.

— Знам, но можеш да достигнеш края с ръце и да намериш правилния ъгъл. Хайде да пробваме.