Ема Донахю - Стая

Опипвам, докато попадна на нещо остро.

— Точно това е — казва Мам. — Чудесно, сега дърпай. Не натам, на другата страна, така че да усещаш как се разхлабва. Все едно белиш банан.

Издърпвам съвсем малко.

— Лежиш накрая, притискаш я.

— Извинявай. — Сълзите пак идват.

— Няма нужда да се извиняваш, много добре се справяш. А ако се търкулнеш?

— На коя страна?

— На която ти се струва по-хлабаво. Може би по корем, после намери пак края на чергата и го издърпай.

— Не мога.

Правя го. Изваждам си единия лакът.

— Отлично. Наистина успя да я разхлабиш отгоре. Хей, а как е сядането, мислиш ли, че можеш да седнеш?

Боли и е невъзможно.

Сядам и двата ми лакътя са отвън, а Черга се развива около лицето ми. Мога цялата да я махна.

— Успях — извиквам аз. — Аз съм най-добрият банан.

— Ти си най-добрият банан — казва Мам. Целува ме по лицето, което е цялото мокро. — Сега да опитаме пак.

Когато съм толкова уморен, че трябва да спрем, Мам ми казва как ще е Навън.

— Стария Ник ще кара по улицата. Ти си отзад, в откритата част на пикапа, така че той не може да те види, ясно? Хващаш ръба на пикапа, за да не паднеш, защото ще се движи бързо, ето така. — Бута ме и ме търкаля насам-натам. — После, когато натисне спирачка, ще почувстваш нещо като… бутване в обратната посока, докато пикапът намалява. Това означава знак „Стоп“, на който шофьорите трябва да спрат за малко.

— Дори и той?

— О, да. Така че още щом усетиш, че пикапът вече почти не се движи, значи е безопасно да скочиш отстрани.

В Открития космос. Не го казвам, знам, че не е така.

— Ще се приземиш на тротоара, ще е твърдо като… — оглежда се — … като порцелан, само че по-грубо. И ще бягаш, бягаш, бягаш, като Малката питка.

— Лисицата изяде Малката питка.

— Добре, лош пример — казва Мам. — Но този път ние ще сме хитрите измамници. Тичай, Джак, и бърз бъди…

— … Свещника ти прескочи.

— Трябва да тичаш по улицата, далеч от пикапа, супербързо, като… нали си спомняш анимационното филмче, което гледахме веднъж, „Бегачът“?

— Том и Джери също бягат.

Мам кима.

— Най-важното е да не оставяш Стария Ник да те хване. А, да, опитай се също да се качиш на тротоара, ако можеш, онази част, която е малко по-висока, така няма някоя кола да те бутне. Трябва и да крещиш, така че някой да ти помогне.

— Кой?

— Не знам, който и да е.

— Кой е, който и да е?

— Просто изтичай при първия човек, когото видиш. Или… ще е доста късно. Може би никой няма да се разхожда. — Хапе си палеца, нокътя му, аз не й казвам да престане. — Ако не видиш никого, ще трябва да помахаш на някоя кола, за да я накараш да спре, и да кажеш на хората в нея, че ти и майка ти сте били отвлечени. Или пък, ако няма коли… ох, Божичко… ами ще трябва да отидеш до някоя къща… която и да е къща, в която светят лампи… и да удряш по вратата с юмруци колкото сили имаш. Но само къща със светнати лампи вътре, не празна. Трябва да удряш на входната врата, ще я познаеш ли?

— Онази, през която се влиза.

— Опитай сега. — Мам чака: — Говори им, както сега говориш на мен. Представи си, че аз съм тях. Какво ще кажеш?

— Аз и ти сме…

— Не, представи си, че аз съм хората в онази къща или в колата, или на тротоара, кажи им, че ти и твоята Мам…

Опитвам пак.

— Ти и твоята Мам…

— Не, не, кажи „Аз и Мам…“.

— Аз и ти…

Тя изпухтява.

— Добре, няма значение, просто им дай бележката… още ли е скрита?

Поглеждам в гащите си.

— Изчезнала е! — После я напипвам къде се е плъзнала в между дупето ми. Изваждам я и й я показвам.

— Дръж я отпред. Ако случайно я изпуснеш, можеш просто да им кажеш „Отвлякоха ме“. Кажи го, само това.

— Отвлякоха ме.

— Кажи го ясно и силно, за да чуят.

— Отвлякоха ме — изкрещявам аз.

— Фантастично. И те ще се обадят в полицията — казва Мам, — а… предполагам полицията ще търси във всички задни дворове, докато намери Стая. — Лицето й не изглежда много сигурно.

— С горелката — спомням й аз.

Упражняваме ли упражняваме. Умрял, пикап, измъквам се, скачам, тичам, някой, бележка, полиция, горелка. Това са девет неща. Не мисля, че мога да ги задържа в главата си едновременно. Мам казва, че, разбира се, че мога, аз съм нейният супергерой, господин Петгодишен.

Ще ми се да си бях още на четири.

За обяд избирам аз, защото денят е специален, последният ни в Стая. Така казва Мам, ама аз не го вярвам наистина. Изведнъж умирам от глад, искам макарони и хотдог, и сухари, това е същото като три обяда наведнъж.