Ема Донахю - Стая

Лягаме върху Юрганчо и аз бозкам колкото ми се иска. Мисля, че Мишле може пък да се върне, ако сме много тихи, но той не се, Мам явно е натъпкала всичките дупки. Не е гадна, но понякога прави гадни неща.

Ставаме, играем Викане, аз удрям капаците на тиганите като барабани. Викане продължава безкрайно, защото всеки път, когато почна да спирам, Мам изписква още малко, гласът й почти изчезва. Белезите на шията й са, все едно когато рисувам със сок от цвекло. Мисля, че са отпечатъци от пръстите на Стария Ник.

После аз играя на Телефон с рула от тоалетна хартия, харесва ми как думите дудукат, когато говоря през едно дебело. Обикновено Мам прави всички гласове, но този следобед има нужда да полежи и почете. Избира „Шифърът на Леонардо“ с очите на онази жена, дето надничат, прилича на Мам на бебето Исус.

Обаждам се на Ботичко и Патрик, и бебето Исус, разказвам им много за новите си способности сега, като съм на пет.

— Мога да съм невидим — прошепвам в телефона, — мога да обръщам езика си наопаки и да се изстрелвам като ракета в Открития космос.

Клепачите на Мам са затворени, тогава как чете през тях?

Играя си на Клавиши, което е да стоя на стола до Врата и да натискам Клавиши бързо-бързо, без грешки. Обикновено Мам ми казва числата, но днес трябва да си ги измислям. Числата не карат Врата да се отвори, но аз обичам малките щраквания, като ги натискам.

Маскиране е тиха игра. Слагам царската корона, която е няколко парчета златно фолио и няколко парчета сребърно фолио с кутия от мляко отдолу. Измислям на Мам гривна от два завързани чорапа, от нейните, един зелен и един бял.

Свалям Кашон за игра от Лавица. Измервам с Линия, всяко парченце от Домино е почти един инч, а от Дама — половин. Правя пръстите си на свети Петър и свети Павел, покланят се един на друг, а след всеки път полетяват.

Очите на Мам пак са отворени. Нося й гривната от чорапи, казва, че е красива, и веднага си я слага.

— Може ли да играем на Гледай си работата?

— Дай ми една секунда — казва тя. Отива до Мивка и си измива лицето, не знам защо, не беше мръсно, ама може да е имало микроби.

Аз я обирам веднъж, тя мен два пъти, мразя да губя. След това Джин и Лъженка, аз печеля повечето. После просто си играем с картите, танцуваме и се бием, и такива работи. Валето каро ми е любимо, също и неговите приятели, другите валета.

— Виж — посочвам Часовник. — 05:01, може да вечеряме.

Вечерята е по един хотдог на всеки, ммм вкусно.

За Телевизор отивам в Люлящ, но Мам сяда на Креватчо с Комплект, слага обратно подгъва на кафявата рокля с малкото розово. Гледаме Медицинската планета, където доктори и сестри режат дупки в човекове, за да им вадят микробите. Човековете спят, не са умрели. Докторите не дъвчат конеца като Мам, използват суперостри ками и после пак зашиват човековете като Франкенщайн.

Когато идват рекламите, Мам ме моли да отида и да натисна без звук. Някакъв мъж с жълта каска пробива дупка в една улица, държи се за челото и прави физиономия.

— Боли ли го? — питам аз.

Тя вдига поглед от шиенето.

— Сигурно го боли глава от онази шумна машина.

Ние не чуваме машината, защото е без звук. Мъжът от Телевизор стои пред една мивка и взема хапче от шише, после се усмихва и хвърля топка с едно момче.

— Мам, Мам.

— Какво? — Прави възел.

— Това е нашето шише. Видя ли? Видя ли мъжа с главобола?

— Не.

— Шишето, дето взе хапчето, същото е като нашето, с безболяващите!

Мам гледа Телевизор, но той сега показва една кола, която върви сред планина.

— Не, преди — казвам аз. — Той наистина държеше нашето шише безболяващи.

— Ами може би е било същото като нашето, но не е нашето.

— Ааа, беше.

— Не, има много такива.

— Къде?

Мам ме поглежда, после роклята, дърпа подгъва.

— Ами нашето си е там на лавицата, а другите са…

— В Телевизор?

Тя гледа конците и ги навива около малките картончета, за да се поберат обратно в Комплект.

— Знаеш ли какво? — подскачам аз. — Знаеш ли какво означава това? Той ходи в Телевизор. — Медицинската планета се е върнала, ама аз дори не гледам. — Стария Ник — казвам аз, за да не си помисли, че говоря за мъжа с жълтата каска. — Когато не е тук, през деня, знаеш ли? Той всъщност ходи в Телевизор. Ето как е взел безболяващите от магазин и ги е донесовал тук.

— Донесъл — казва Мам и става. — Донесъл, не донесовал. Време е за лягане. — Започва да пее: „Покажи ми пътя към дома“, но аз не се присъединявам.

Не мисля, че разбира колко изумително е това. Мисля за него през цялото време, докато си слагам пижамената тениска и си мия зъбите дори докато бозкам малко в Креватчо. Освобождавам си устата и казвам: