Ема Донахю - Стая

Кашата все още е прекалено гореща, така че се връщаме в Креватчо за малко гушкане.

Тази сутрин е „Дора“, ура! Тя е на лодка, която почти се блъсва в един кораб, и ние трябва да махаме с ръце и да викаме: „Внимавай!“, само дето Мам не го прави. Корабите са само в Телевизор, също и морето, освен когато пускаме нашето ако или писмата ни. Или пък те всъщност престават да бъдат истински в мига, в който пристигнат? Алиса казва, че ако се загуби в морето, може да си отиде у дома с железницата, което е стара дума за влакове. Горите са в Телевизор, също и джунглите, и пустините, улиците и небостъргачите, и колите. Животните са в Телевизор, освен мравките и Паяк, и Мишле, ама то всъщност вече си тръгна. Микробите са истински, кръвта — също. Момчетата са в Телевизор, но те малко приличат на мен, на онова мен в Огледалчо, което също не е истинско, само картина. Понякога обичам да си развързвам опашката и да си пускам всичката коса, и да провирам език, после да показвам лице и да казвам па !

Сряда е, така че мием коса, правим тюрбани от мехурчеста пяна от Сапун за чинии. Аз гледам навсякъде около шията на Мам, но не в нея.

Тя ми прави мустак, много е гъдел, та го изтривам.

— Тогава какво ще кажеш за брада?

Слага всичките мехурчета на брадичката ми като брада.

— Хо-хо-хо. Дядо Коледа великан ли е?

— А, ами май-май е доста едър — казва Мам.

Мисля, че той трябва да е истински, защото ни е донесовал милионите шоколадови бонбони в кутията с пурпурната панделка.

— Аз ще съм Джак Убиеца на Великани. Аз ще съм добър великан, ще намеря всички лоши и ще им отсека главите, фъц-шляп .

Барабаним по най-различни, като пълним стъклените буркани повече или ги наводопадваме извън. Единия го правя гигантски мегатронен трансформаторскоморски с антигравитационен лазер, който е всъщност Дървена лъжица.

Извъртам се да погледна „Импресия: Изгрев“. Има черна лодка с двамове мънички човекове и Жълтото лице на Господ, и размазана оранжева светлина върху водата, и сини неща, които май са други лодки, трудно е да се каже, защото това е изкуство.

За Физическо Мам избира Острови, което е да застана на Креватчо, а Мам да сложи възглавниците и Люлящ, и столовете, и Черга сгъната, и Маса, и Боклук на изненадващи места. Аз трябва да отида до всеки остров само веднъж. Най-труден е Люлящ, все се опитва да ме катурне. Мам плува наоколо, защото е Чудовището от Лох Нес, което се опитва да ми изяде краката.

Мой ред, избирам Бой с възглавници, но Мам казва, че всъщност дунапренът е започнала да излиза от моята, така че по-добре Карате. Винаги се покланяме, за да уважим другия. Казваме Хъ и Хия много злобно. Един път ударих прекалено силно и заболях болната китка на Мам, ама без да искам.

Тя е уморена, затова избира Разтягане на очи, защото то е да лежим един до друг на Черга с ръце до тялото, та да се поберем и двамовете. Гледаме далечни неща като Прозорче, после близки като носове, трябва да виждаме между тях бързо-бързо.

Докато Мам загрява обяд, аз разкарвам горкия Джип навсякъде, защото вече не може да върви сам. Дистанционно спира неща, замръзва Мам като робот.

— Сега включ — казвам.

Тя разбърква тенджерата пак и казва:

— Манджата е готова.

Зеленчукова супа, бляяяк . Пускам балончета, за да го направя по-смешно.

Не съм уморен за дрямка, така че свалям няколко книги. Мам си преправя гласа:

— Тоооooй е Дилън! — После спира. — Не мога да понасям Дилън.

Аз я гледам изумено.

— Той ми е приятел.

— О, Джак, просто не мога да понасям книгата, добре, недей… не казвам, че не понасям самия Дилън.

— Защо не могаш да понасяш „Дилън“ книгата?

— Чела съм я прекалено много пъти.

Ама аз като искам нещо, го искам винаги като шоколадови бонбони, никога не съм ял шоколадов бонбон прекалено много пъти.

— Можеш сам да си я четеш — казва тя.

Това е глупаво, аз всички мога сам да си чета, дори „Алиса“ с нейните старомодни думи.

— Предпочитам ти да ги четеш.

Очите й са строги и блеснали. После отваря пак книгата.

— Тоооооой е Дилън!

Защото е раздразнена, и давам да чете „Палавото зайче“, после малко „Алиса“. Моята най-обичана от песните е „Супа за вечеря“, бас ловя, че не е зеленчукова. Алиса все е в зала с много врати, едната е съвсем мъничка и като я отваря със златния ключ, там има градина с ярки цветя и прохладни водоскоци, ама тя е вечно неправилният размер. После, като най-накрая влиза в градината, се оказва, че розите са само нарисувани, не истински, и тя трябва да играе на крокет с фламинго и таралежи.