Ема Донахю - Стая

Той и Мам тази вечер си говорят само малко. Лампа изгасва щрак и Стария Ник започва да скърца Креватчо. Понякога броя по едно вместо по пет, просто за различно. Само че започвам да бъркам бройката, та превключвам на петици за по-бързо, изброявам 378.

Всичко е тихо. Мисля, че май спи. Мам изключва ли, когато той изключи, или стои будна и го чака да си е отишъл? Може би и двамовете са изключени, а аз включен, колко странно. Мога да се изправя и да изпълзя от Гардеробчо, няма дори да разберат. Мога да нарисувам рисунка с двамовете в Креватчо или нещо такова. Чудя се дали са един до друг, или на обратни страни.

После ми хрумва ужасна идея, ами ако той си бозка? Мам би ли му позволила да бозка, или ще му каже: „Няма начин, човече, това е само за Джак“?

Ако бозне, може да започне да става повече истински.

Искам да скоча и да крещя.

Намирам копчето за пускане на Дистанционно и го правя зелено. Колко ще е смешно само ако неговите суперсили накарат колелата на Джип да тръгнат по Лавица! Стария Ник може да се събуди изненадан, ха-ха.

Пробвам лостчето за напред, нищо не става. Уф, забравих да издърпам антената. Правя я цялата дълга и опитвам отново, ама Дистанционно пак не работи. Промушвам му антената през процепа, тя е отвън, а аз съм си още вътре. Побутвам лостчето. Чувам лекичък звук, който трябва да са колелата на Джип, дето се събуждат и тогава… ТРЯЯЯЯЯЯС .

Стария Ник ревва, както не съм го чувал досега, нещо за Исус, ама то не беше бебето Исус, аз бях. Лампа е включена, светлината ме удря през процепа, стискам очи. Извъртам се обратно и издърпвам Одеялчо през глава.

Той крещи:

— Какво се опитваш да сториш?

Мам звучи малко разтреперана:

— Какво, какво? Кошмар ли сънува?

Аз хапя Одеялчо, пухкаво е като хляб в устата ми.

— Опита се да ми направиш нещо ли? А? — Гласът му отива още по на ниско. — Защото и преди съм ти казвал, в твоя вреда е, ако…

— Спях. — Мам говори с тихо смачкано гласче. — Моля те… погледни, виж, тъпият джип се търколи от лавицата.

Джип не е тъп.

— Съжалявам — казва Мам, — много съжалявам, трябваше да го сложа някъде, където да не пада. Наистина, наистина много…

— Добре.

— Чакай, нека да светна…

— Не! — казва Стария Ник. — Приключих.

Никой не продължава, аз броя едно хипопотамче две хипопотамче три хипопотамче… Бип-бип , Врата се отваря и се затваря бум . Отиде си.

Лампа щраква пак.

Опипвам по пода на Гардеробчо за Дистанционно, откривам нещо ужасно. Антената му е много къса и остра, трябва да се е счупила в процепа.

— Мам — прошепвам.

Няма отговор.

— Дистанционно се счупи.

— Заспивай. — Гласът й е толкова дрезгав и страшен, че си помислям, че не е тя.

Преброявам си зъбите пет пъти, получават се двайсет всеки път, но въпреки това трябва да го направя още веднъж. Никой от тях не боли, но може и да започнат, като стана на шест.

Трябва да съм заспал, само че не го знам, защото се събуждам.

Все още съм в Гардеробчо, всичко е тъмно. Мам още не ме е донесовала в Креватчо. Защо не ме е донесовала?

Бутам вратите и се заслушвам в дъха й. Спи, не може да е ядосана, докато спи, нали?

Промъквам се под Юрганчо. Лягам до Мам, без докосване, около нея навсякъде има топлина.

На сутринта ядем овесена каша и аз отбелязвам:

— Имаш мръсно на шията.

Мам пие само малко вода, кожата й се движи, като преглъща.

Всъщност това не е мръсотия, си мисля.

Вземам си много каша, ама е гореща, изплювам я обратно на Опарена лъжица. Мисля, че Стария Ник е оставил тези белези на шията й. Опитвам се да кажа, но нищо не излиза. Пробвам отново:

— Съжалявам, че накарах Джип да падне снощи.

Ставам от моя стол, Мам ми позволява да се кача в скута й.

— Какво се опитваше да направиш? — пита тя, а гласът й е все още дрезгав.

— Да му покажа.

— Какво?

— Аз, аз, аз…

— Няма нищо, Джак. Опитай по-бавно.

— Само че Дистанционно се счупи и ти си ми много ядосана.

— Чуй ме, изобщо не ми пука за джипа.

Примигвам невярващо.

— Той ми беше подарък.

— Ядосана съм — гласът й започва да пораства и да стърже още повече — … защото го събуди.

— Джип ли?

— Стария Ник. — Накарва ме да подскоча, като го казва на глас. — Изплаши го.

— Изплашил се е от мен?

— Не знаеше, че си ти. Мислеше, че го нападам, че искам да го ударя с нещо тежко по главата.

Запушвам си устата и носа, но кикотенето се промушва.

— Не е смешно, даже напротив.

Виждам пак шията й, белезите, които й е оставил, спирам с кикотенето.