Ема Донахю - Стая

Когато се стъмва, се опитвам да хапна още няколко печени бобчета, но те са отвратителни. Вместо това изяждам малко хляб с фъстъчено масло. Отварям Фризерчо и слагам вътре лице покрай пликовете с грах и спанак, и ужасен зелен фасул. Държа го там, докато ми се схванат дори клепачите. После изскачам навън, затварям вратата и разтривам бузи, за да ги стопля. Усещам ги с ръце, но не усещам как те усещат ръцете ми върху тях, странно е.

В Прозорче вече е тъмно, надявам се Господ да покаже сребърното си лице.

Обличам пижамената тениска. Чудя се дали съм мръсен, защото не съм се къпал, опитвам да се подуша. В Гардеробчо лягам в Одеялчо, но ми е студено. Днес забравих да увелича Термостатко, току-що се сетих, но вече не може, нощ е.

Много искам да бозкам, днес изобщо не съм. Дори дясната, макар че предпочитам лявата. Ако се мушна при Мам и бозна… ама тя може да ме отблъсне и това ще е по-лошо. А ако съм с нея в Креватчо и дойде Стария Ник? Не знам дали вече е девет, прекалено е тъмно да се види Часовник.

Промъквам се в Креватчо, супербавно, та Мам да не забележи. Просто си лежа близо. Ако чуя бип-бип , мога бързо-бързо да скоча обратно в Гардеробчо.

Ами ако той дойде, а Мам не се събуди, дали ще е още по-ядосан? Дали ще й направи още по-лоши белези?

Стоя буден, за да го чуя, като дойде.

Не идва, ама аз си оставам буден.

Торбата с боклука още е до Врата. Мам е станала преди мен тази сутрин и я е развързала, и е сипала малко от бобчетата, които е остъргала от консервата. Щом торбата е още там, сигурно това значи, че не е идвал, това прави две нощи, в които не е, ура.

Петък означава време за Матрак. Обръщаме го отпред назад и настрани, за да не става на буци, толкова е тежък, че трябва да използвам всичките си мускули, а когато се пльосне долу, ме бутва върху Черга. Виждам кафявото петно на Матрак откогато съм излязъл от корема на Мам за пръв път. После се състезаваме да обираме прах, прах е малки невидими частици от нашата кожа, които вече не ни трябват, защото ни порастват нови, като на змии. Мам киха много високо, като оперната звезда, която веднъж чухме в Телевизор.

Приготвяме списъка с покупките, не можем да решим какво искаме за Неделно лакомство.

— Да поискаме бонбони — казвам аз. — Дори не шоколад. Някакви бонбони, които никога досега не сме яли.

— Някакви много лепкави, та зъбите ти да станат като моите?

Не обичам, когато Мам прави сарказъм.

Сега четем изречения от книги без картинки, тази е „Колибата“ със страшна къща и много бял сняг.

— „Оттогава — чета аз — «се мотаем заедно», както казват днешните хлапета, сядаме на по чаша кафе — всъщност аз пия китайски чай, много горещ, със соя“ 13 13 Йънг, Уилям Пол. Колибата. Прев. от англ. Валентина Атанасова-Арнаудова. Пловдив, Хермес, 2011. С. 7 — бел.ред. .

— Отлично — похвалва ме Мам, — „соя“ се римува с „тоя“.

Човековете в книгите и Телевизор все са жадни, пият бира и сок, и шампанско, и латета, и всякакви течности, понякога, когато са щастливи, си чукат чашите едни на други, ама без да ги чупят. Прочитам изречението пак, но още е объркващо.

— Кой е „него“ и кой е „с него“, деца ли са?

— Хмм — казва Мам и чете през рамото ми. — Мисля, че „децата“ означава децата по принцип.

— Какво значи „по принцип“?

— Много деца.

Опитвам се да ги видя, многото, как си играят заедно.

— Истински човекове ли?

Мам не отговаря една минута, после:

— Мда — но много тихо. Значи всичко, което каза, е вярно.

Белезите са си още на шията й, чудя се дали някога ще изчезнат.

През нощта светка, това ме буди в Креватчо. Лампа светната, броя до пет. Лампа изгасната, броя едно. Лампа светната, броя до две. Лампа изгасната, броя две. Издавам едно пъшкане.

— Само още малко. — Продължава да зяпа Прозорче, което е напълно черно.

До Врата няма торба с боклук, това означава, че сигурно е бил тук, докато съм спял.

— Моля те, Мам.

— Още една минутка.

— Боли ми очите.

Тя се привежда над Креватчо и ме целува до устата, издърпва Юрганчо върху лицето ми. Светлината пак блести, ама по-тъмно.

След малко се връща в Креватчо и ми дава да бозна малко, за да заспя.

В събота Мам ми прави три плитки за по-различно, много е странно. Въртя лице, за да си го удрям в тях.

Тази сутрин не гледам Анимационната планета. Избирам малко от градинарската, за фитнеса и новините, а за всичко, което виждам, питам: „Мам, това истинско ли е?“, а тя казва: „Аха“, освен за едно нещо в един филм с върколаци и жена, която се пръсва като балон, което било просто специални ефекти, това означава рисуване на компютър.