Ема Донахю - Стая

— Всъщност свети Петър е бил в затвора, един път…

Смея се.

— Бебетата не ходят в затвора.

— Това станало, когато вече били пораснали.

Не знаех, че бебето Исус пораства.

— Свети Петър от лошите ли е?

— Не, не, вкарали го в затвора погрешка, така де, някаква лоша полиция го вкарала там. Все едно, той се молил и молил да излезе и знаеш ли какво? Един ангел долетял и разбил вратата.

— Яко — казвам аз. Само че предпочитам, когато са бебета и си тичат насам-натам голички.

Чува се шантав тупкащ звук и хръц-хръц . Светлото идва през Прозорче, тъмният сняг почти го няма. Мам също гледа нагоре, усмихнала се е леко, мисля, че молитвата направи чудо.

— Още ли е онова равното?

— О, равноденствието ли? Не, светлината започва да печели малко по малко.

Позволява ми да ям торта на закуска, никога преди не съм го правил. Станала е хрупкава, но още е хубава.

Телевизор е „Супер любимци!“, доста са размазани, Мам непрекъснато мести Бъни, но той не ги прояснява много. Аз връзвам примка на ухото с антената с пурпурна панделка. Ще ми се да бяха „Таласъмчетата“, отдавна не съм ги виждал. Неделно лакомство още не е пристигнало, защото Стария Ник снощи не дойде, всъщност това беше най-хубавата част от рождения ми ден. Каквото поискахме, така или иначе, не е много интересно, нови панталони, защото черните ми имат дупки вместо колене. Не ми пука за дупките, но Мам казва, че ме карат да приличам на бездомен, не може да ми обясни какво е това.

След къпането играя с дрехите. Розовата пола на Мам тази сутрин е змия и се кара с белия ми чорап.

— Аз съм най-добрият приятел на Джак.

— Не, аз съм най-добрият приятел на Джак.

— Пернах те.

— Фраснах те.

— Ще те бухна със скорострелната си летяща помпа.

— Да, бе, аз имам гигантски мегатронен трансформобластер…

— Ей — казва Мам, — ще играем ли на хващанка?

— Вече я няма Плажна топка — спомням й аз. Пръсна се случайно, когато я ритнах към Шкаф супербързо. Исках да поръчам друга вместо тъпите панталони.

Мам обаче казва, че можем сами да си направим, можем да смачкаме всички страници, които съм се упражнявал да пиша, и да напълним една торбичка от покупки, после да я стискаме, докато стане нещо като топка, и да нарисуваме страшно лице на нея с три очи. Топка от думи не подскача толкова високо, колкото Плажна топка, но пък всеки път като я хванем, прави силно хръц . Мам е най-добра на хващане, само понякога й нацелва болната китка, а аз пък съм най-добър на хвърляне.

Заради тортата на закуска, неделните палачинки ги ядем за обяд. Не е останала много смес, така че са тънки и се разстилат, харесват ми така. Мога да ги сгъвам, някои се късат. Няма и много сладко, така че му слагаме малко вода.

Един от моите ъгли потича, Мам забърсва Под с Гъба.

— Коркът се износва — казва тя със стиснати зъби. — Как очаква да го поддържаме чист?

— Къде?

— Ето тук, където го търкаме с крака.

Слизам долу под Маса, има дупка в Под с кафяво в нея и е по-твърдо, като го чопля с нокът.

— Не го доразваляй, Джак.

— Не го, просто гледам с пръст. — Като малък кратер е, точно под Прозорче, където е супертопло. Пея „Няма слънце“, а Мам пее „Ето, слънцето идва“, аз избирам „Ти си моето слънце“. После искам да бозкам, лявата е супергъста.

Жълтото лице на Господ ми свети червено през клепачите. Отварям, ама е прекалено ярко за гледане. Пръстите ми правят сенки на Черга, малки и сплескани.

Мам дреме.

Чувам звук и ставам, без да я будя. Оттатък при Печка, тихичък стържещ звук.

Нещо живо, животно, наистина истинско, не в Телевизор. На Под е, яде нещо, може би троха от палачинка. Има опашка, мисля, мисля, че е мишка.

Приближавам се и тррр , тя изчезва под Печка, така че почти не я виждам. Не съм знавал, че нещо може да върви толкова бързо.

— О, Мишле — казвам аз тихо, за да не го изплаша. Така трябва да се говори на мишка, както в „Алиса“, само че тя погрешка заговаря за своята котка Дайна и нейната мишка става нервна и отплува. Аз сега скръствам ръце в молитва:

— О, Мишле, върни се, моля те, моля те, моля те…

Чакам часове, но то не се връща.

Мам със сигурност спи.

Отварям Хладилник, вътре няма много. Мишките обичат сирене, но на нас не ни е останало. Изваждам хляба, отчупвам малко върху една чиния и я слагам долу, там, където беше Мишле. Клякам и се смалявам, и чакам още часове.

И тогава най-прекрасното нещо, Мишле подава нос, остър е. Почти подскачам от радост, само че не, оставам супермирно. То се приближава до трохите и души. Аз съм само на около два фута разстояние, щеше ми се Линия да беше тук, за да измеря, но тя е подредена в Кашон в Подкреватчо, а не искам да мърдам и да изплаша Мишле. Гледам ръцете му, мустаците му, много къдравата му опашка. То е живо наистина, то е най-голямото живо нещо, което някога съм виждал, милиони пъти по-голямо от мравките или Паяк.