Ема Донахю - Стая

Когато идва време за Телевизор, тя избира Планетата на дивата природа, има костенурки, които заравят яйцата си в пясъка. Когато Алиса става дълга от ядене на гъбата, Гълъбицата полудява и си мисли, че Алиса е гадна змия, която се опитва да й изяде гълъбовите яйца. Ето ги и костенурковите бебета, излизат от черупките си, само че майките им вече ги няма, много странно. Чудя се дали по някое време се срещат в морето, майките и бебетата, и дали се познават, или просто се подминават.

Дивата природа свършва прекалено бързо, така че превключвам на двамове мъже само по гащета и гуменки, и много пот.

— Ей, ей, удрянето не е позволено — казвам им аз. — Бебето Исус ще се ядоса.

Онзи в жълтите гащета прасва косматия в окото.

Мам простенва, сякаш я боли:

— Трябва ли да гледаме това?

Казвам й:

— След минутка полицията ще дойде и иуу-иуу-иуу ще затворят тези лоши човекове в затвора.

— Всъщност боксът… гаден е, но е игра, може да се каже, че е позволен, ако са с онези специални ръкавици. Стига толкова, времето изтече.

— Една игра на Папагал, добре е за речниковия запас.

— Добре. — Отива и включва на Планетата на червеното канапе, където е жената с бухналата коса. Тя е шефът и задава на другите човекове въпроси, а сто други човекове и още пляскат с ръце.

Слушам супервнимателно, тя говори на мъж с един крак. Мисля, че си е загубил другия на война.

— Папагал! — виква Мам и им спира гласа с бутона.

— Най-трогателният аспект, според мен за всички зрители, най-покъртителното в това, което сте преживели… — думите ми свършват.

— Добро произношение — казва Мам. — „Трогателен“ означава тъжен.

— Пак.

— Същата програма.

— Не, различна.

Намира една с новини, която е още по-трудна.

— Папагал! — И пак спира звука.

— А с целия труден за код дебат, който все по-упорито върви по стъпките на здравната реформа, и като се имат предвид, разбира се, частичните…

— Още? — чака Мам. — Отново добре. Само че беше „трудов закон“, а не „труден за код“.

— Каква е разликата?

— „Код“ е нещо, което се слага на етикета, да речем на доматите, а „трудов закон“…

Аз се прозявам широко.

— Както и да е — ухилва се Мам и изключва Телевизор.

Мразя, когато картините изчезнат и екранът пак става само сив. Винаги ми се доплаква, но само за секунда.

Покатервам се в скута на Мам в Люлящ и си преплитаме краката. Тя е вълшебникът, превърнат в огромна сепия, а аз съм принц ДжакърДжак и накрая успявам да избягам. Правим си гъдел и скок-подскок, и криви сенки по Стена на Креватчо.

После искам Заека ДжакърДжак, той вечно играе някакви хитри номера на онзи Брат Лисан. Ляга на пътя и се преструва на умрял, Брат Лисан го подушва и казва: „По-добре да не го нося у дома, много мирише…“. Мам ме подушва навсякъде и прави разкривени физиономии, а аз се опитвам да не се смея, за да не разбере Брат Лисан, че всъщност съм жив, но винаги се разсмивам.

За песен искам смешка и тя запява:

— Червеи пълзят навътре, червеи пълзят навън…

— Ядат ти вкиснатите черва като пън… — пея аз.

— Ядат ти очите, ядат ти носа.

— Ядат ти и целите мръсни крака… 12 12 Популярна детска песен със заглавие The Worms Crawl In, The Worms Crawl Out — бел.ред.

Бозкам много на Креватчо, но на Мам й се спи. Пренася ме в Гардеробчо, загръща Одеялчо хубаво около шията ми, аз отново го разгръщам. Пръстите ми преминават тррр-тррр по червената линия. Бип-бип , това е Врата. Мам подскача и издава звук, мисля, че си удари главата. Притваря хубаво Гардеробчо.

Въздухът, който влиза, е леден, мисля, че е малко от Открития космос, мирише вкусно. Врата прави нейното си туп , което означава, че Стария Ник сега е вътре. Вече не ми се спи. Изправям се на колене и поглеждам през процепа, но виждам само Скринчо и Вана, и една извивка на Маса.

— Изглежда вкусно. — Гласът на Стария Ник е супердебел.

— А, просто остатъкът от тортата за рождения ден — казва Мам.

— Да ми беше напомнила, можеше да му донеса нещо. На колко стана вече, четири?

Чакам Мам да каже, но тя не.

— Пет. — Прошепвам го.

Тя обаче трябва да е чула, защото се приближава до Гардеробчо и казва „Джак“ с ядосан глас.

Стария Ник се засмива, не знаех, че може.

— То говори.

Защо казва „то“, а не „той“?

— Искаш ли да излезеш и да пробваш новите си дънки?

Това не го казва на Мам, а на мен. Гърдите ми започват да дум-дум-дум .

— Почти е заспал — казва Мам.