Ема Донахю - Стая

Не, не съм. Ще ми се да не бях прошепвал „пет“ да ме чуе, ще ми се нищо да не бях.

Нещо друго, което не чувам съвсем…

— Добре, добре — казва Стария Ник. — Може ли да хапна малко?

— Вече почти се е развалила. Ако наистина искаш…

— Не, остави, ти си шефът.

Мам нищо не казва.

— Аз съм само момчето от бакалията, изхвърлям боклука, обикалям щандовете за детски дрехи, качвам се по стълбата да ви изчистя прозорчето, на вашите услуги, мадам…

Мисля, че прави сарказъм, онова, дето казва съвсем обратното с много извъртян глас.

— Благодаря ти за това. — Мам не звучи като нея си. — Така е много по-светло.

— Ето, не беше толкова трудно, нали?

— Извинявай. Много благодаря.

— Като с ченгел понякога — казва Стария Ник.

— Благодаря и за продуктите, и за дънките.

— Пак заповядай.

— Чакай, ще ти сложа в една чиния, може по средата да не е толкова зле.

Чувам тракане, май му дава торта. Моята торта.

След минута той говори неясно.

— Да, поразвалила се е.

Устата му е пълна с моята торта.

Лампа изгасва щрак , от това подскачам. Нямам против тъмното, но не обичам да ме изненадва. Лягам под Одеялчо и чакам.

Когато Стария Ник изскърцва Креватчо, аз чакам и броя петици на пръсти, днес е 217 скърцания. Винаги трябва да броя, докато направи онзи пъшкащ звук и спре. Не знам какво би станало, ако не броя, понеже винаги броя.

Ами нощите, когато спя?

Не знам, може би Мам брои.

След 217 всичко утихва.

Чувам, че Телевизор се включва, само Планетата на новините, виждам малко с танкове през процепа, ама не е много интересно. Мушвам глава под Одеялчо. Мам и Стария Ник си говорят нещо, но аз не слушам.

Събуждам се в Креватчо и вали, това е, когато Прозорче става размазано. Мам ми дава да бозкам малко и тихичко пее: „Аз пея под дъжда“.

Дясната не е вкусна. Подскачам в Креватчо и сядам, защото си спомням:

— Защо не си казала му преди, че ми е рожденият ден?

Мам вече не се усмихва.

— Трябва да спиш, когато той е тук.

— Ама ако му беше казала, щеше да ми е донесовал нещо.

— Донесъл нещо — казва тя. — Само така си говори.

— Какво нещо? — Чакам. — Трябваше да си му спомнила.

Мам протяга ръце над глава.

— Не искам да ти носи неща.

— Ама Неделно лакомство…

— Това е различно, Джак, моля го за неща, които са ни необходими. — Посочва Скринчо, има синьо сгънато. — Между другото, това са ти новите дънки.

Отива да пишка.

— Можеше да го помолиш за подарък за мен. Никога не съм получавал подарък.

— Подаръкът ти беше от мен, не помниш ли? Беше рисунката.

— Не искам тъпата рисунка. — Заплаквам.

Мам избърсва ръце и идва да ме прегърне.

— Няма нищо.

— Можеше…

— Не те чувам. Поеми дълбоко дъх.

— Можеше…

— Кажи ми какво има.

— Можеше да е куче.

— Кое можеше да е куче?

Не мога да спра. Трябва да говоря през плаченето.

— Подаръкът. Можеше да е куче, което е станало истинско, и можеше да го наречем Лъки.

Мам забърсва очите ми с вътрешното на ръката си.

— Знаеш, че нямаме място.

— Имаме.

— Кучетата имат нужда от разходки.

— Ние се разхождаме.

— Само че едно куче…

— Ние тичаме дълго разстояние на Писта, Лъки може да тича с нас. Бас ловя, че щеше да е по-бърз от теб.

— Джак. Едно куче ще ни подлуди.

— Не, няма.

— И още как. Да не говорим за лаенето, дращенето…

— Лъки нямаше да дращи…

Мам извърта очи. Отива до Шкаф и изважда овесените ядки, сипва в купите ни, без дори да брои.

Аз правя лице на ревящ лъв:

— През нощта, докато спиш, аз ще съм буден, ще извадя фолиото от дупките, за да може Мишле да се върне.

— Не ставай глупав.

— Не съм глупав, ти си глупав глупендер.

— Виж, разбирам…

— Мишле и Лъки са мои приятели. — Пак плача.

— Лъки не съществува. — Мам говори със стиснати зъби.

— Напротив, съществува и аз го обичам. Съществува и Мишле, той е истински приятел, а ти го накара да изчезне…

— Ами да — крещи Мам, — за да не те полази по лицето през нощта и да те ухапе.

Плача толкова много, че дишането ми е нахълцано. Никога не съм знавал, че Мишле може да ме ухапе по лицето, мислех, че са само вампирите.

Мам ляга на Юрганчо и не мърда.

След една минута отивам до нея и също лягам. Вдигам тениската й да бозкам малко, трябва все да спирам, за да си бърша носа. Лявата е добре, но няма много.

По-късно изпробвам новите си дънки. Само падат.

Мам издърпва стърчащ конец.

— Недей.

— Вече си беше излязъл. Евтин бок… — Не казва какво.