Р. Салваторе - Сребърни реки

Дризт се приближи до последния жив дуергар, онзи, който бе ранен в първоначалната схватка, а сега стоеше до стената само на няколко крачки от него. В краката му се бе образувала голяма локва кръв, която хвърляше зловещи отблясъци под мъждукащата светлина на факлите, ала джуджето още не бе рухнало и посрещна Дризт с високо вдигната сабя.

Дризт веднага разпозна в окървавеното Сиво джудже Макнъгъл от рода Бакбакен и усети как го залива вълна на жал. Пламъкът в очите му угасна.

В този миг покрай елфа профуча блестящ предмет, искрящ с отблясъците, хвърляни от цяла дузина скъпоценни камъни, и сложи край на противоречието, което го раздираше.

Камата на Ентрери се заби дълбоко в окото на Макнъгъл. Ударът бе толкова чист, че джуджето дори не падна, а остана облегнато на стената. Само локвата в краката му, в която вече се вливаше кръвта не от една, а от две рани, издаваше какво се бе случило.

Ледена ярост изпълни цялото същество на Дризт, но той дори не трепна, когато палачът спокойно мина покрай него и се наведе да прибере оръжието си.

Ентрери грубо измъкна камата от окото на джуджето и се обърна към елфа, докато тялото на Макнъгъл рухна в локвата кръв.

— Четири на четири — изръмжа убиецът. — Не си мислеше, че ще те оставя да ме победиш, нали?

Дризт не отвърна нищо, втренченият му поглед все така не се отделяше от Ентрери.

С изпотени от напрежение ръце, двамата инстинктивно хванаха оръжията си, тласкани от внезапен порив да довършат онова, което бяха започнали в овалната стая.

Толкова еднакви и все пак така поразяващо различни.

Не гневът, разпален от грозната смърт на Макнъгъл, подтикваше Дризт в този момент. Безсмисленото убийство само затвърди отвращението, което изпитваше към мерзкия си спътник. Желанието да убие Ентрери бе породено от нещо много по-силно от гнева, предизвикан от злите му деяния. Да погуби Ентрери означаваше да погуби част от себе си, тъмната страна на своето собствено същество. Защото елфът бе дълбоко убеден, че ако животът му се бе стекъл по друг начин, сега той би могъл да бъде досущ като този човек. Това бе може би най-голямото изпитание в живота му — да се изправи срещу онова, в което сам би могъл да се превърне. Ако беше останал сред своя народ (а той неведнъж си бе задавал въпроса дали, когато се отказа от тях и напусна подземното им царство, не бе направил жалък, обречен на неуспех опит да се противопостави на естествения порядък, който ръководеше Равнините на съществуванието), сега неговата собствена кама щеше да прониже окото на Макнъгъл.

В очите на Ентрери се четеше същото презрение. Какви заложби имаше у този елф! Ала похабени, напълно похабени от една непоносима мекушавост. А кой знае, може би дълбоко в сърцето си убиецът всъщност завиждаше на Дризт за способността му да изпитва обич и състрадание. Огромната прилика между него и елфа само още повече подчертаваше пустотата, която властваше в собствената му душа.

Ала подобна завист, дори наистина да съществуваше, никога не би могла да повлияе на Артемис Ентрери. Той бе посветил целия си живот на една-едничка цел — да се превърне в оръдие за смърт — и сега нямаше достатъчно силна светлина, която да проникне през дебелата стена от черен мрак, която палачът бе издигнал около себе си. Единственото, което ръководеше действията му в този момент, бе желанието да докаже — на себе си и на елфа — че истинският воин няма право да проявява слабост.

Двамата стояха на сантиметри един от друг, макар никой да не си спомняше кога се бяха приближили. Имаха чувството, че някакви могъщи неведоми сили направляват действията им в този миг. Оръжията им нетърпеливо потрепваха, всеки очакваше другият да разкрие картите си.

Всеки искаше другият пръв да се поддаде на желанието, което изгаряше и двамата, върховното предизвикателство за онези идеали, на които се основаваше най-съкровената им същност.

Тропотът на тежки ботуши разпръсна магията.

В самото сърце на подземията, в една огромна пещера с неравни стени и безброй ниши, тънещи в плътни сенки, и с таван, който не можеха да достигнат и пламъците на най-яркия огън, си почиваше господарят на Митрал Хол, излегнат върху грамаден пиедестал от най-чист митрал, който се издигаше над огромна купчина монети и украшения, скъпоценни бокали и оръжия и още безброй други прекрасни предмети, които преди много години изкусните ръце на майсторите — джуджета бяха сътворили от безценния метал.