Р. Салваторе - Сребърни реки

Бруенор смигна многозначително и понечи да навлезе в тунела, но видя руните и гравираните изображения по стените и забави крачка. Навсякъде в коридора майсторите — джуджета бяха оставили своите следи и въпреки скръбта, която го потискаше, Бруенор не можеше да не се изпълни с гордост при вида на възхитените лица на своите приятели.

След няколко завоя пред тях се изпречи подвижна решетка, която сега тънеше в ръжда. Отвъд нея се простираше огромна галерия.

— Клисурата на Гарумн! — гордо обяви Бруенор и направи няколко крачки напред. — Казват, че ако хвърлиш запалена факла от ръба, тя ще изгори преди да достигне дъното.

Четиримата се вгледаха през портата, занемели от възхита. Ако до този миг пътуването им през Митрал Хол ги бе разочаровало, понеже не бяха успели да видят приказните чудеса, за които Бруенор им бе говорил, то гледката, която сега се разкри пред очите им, предизвика у тях същото благоговение, което събуждаха у Бруенор спомените за отминалото величие на Сребърните зали. Стояха пред Клисурата на Гарумн, макар че мястото си бе истински каньон, а не обикновена котловина — простираше се на стотици метри във всички посоки и не можеше да бъде обхванато с поглед. Намираха се над нивото на пода в галерията, но от другата страна на решетката започваше стълба, която водеше надясно. Четиримата надникнаха през пръчките на решетката и видяха светлина — в дъното на стълбата трябва да имаше още една стая. В следващия миг до ушите им достигнаха кресливите гласове на неколцина сиви джуджета и подозренията им се потвърдиха.

Вляво стената се извиваше над ръба, макар че бездната продължаваше и отвъд нея. Над пропастта бе прехвърлен каменен мост, който бе направен толкова изкусно, че макар от построяването му да бяха изминали векове, той все още можеше да издържи тежестта на дял отряд от най-грамадните планински великани.

Бруенор внимателно го огледа и веднага забеляза, че нещо не бе наред. През пропастта беше прехвърлено метално въже, което минаваше под моста и като че ли бе свързано с някакъв голям лост, стърчащ от една площадка, която очевидно бе построена наскоро. Двама стражи патрулираха около лоста, ала небрежното им държане издаваше колко безметежно скучна беше всъщност работата им.

— Сложили са механизъм, с който да вдигат моста! — изръмжа джуджето.

Приятелите му веднага разбраха какво означава това.

— Има ли друг път? — попита Кати-Бри.

— Има — отвърна Бруенор. — Една тераска минава над южната част на клисурата. Ама дотам има дълги часове път, пък и трябва да се мине през таз’ галерия!

Уолфгар хвана металната решетка и изпробва здравината й. Както подозираше, яките пръчки не поддадоха.

— И без това не можем да минем през тази решетка — обади се той. — Освен ако не знаеш къде се намира лостът, който я отваря.

— На половин ден път оттук — рече Бруенор, сякаш отговорът (напълно логичен за начина на мислене на джуджетата) бе повече от очевиден. — В обратната посока.

— Щур народ — промърмори Риджис под носа си.

Бруенор обаче го чу. Лицето му се изкриви в гневна гримаса и като сграбчи полуръста за яката, той го повдигна от земята и приближи лице до неговото:

— Народът ми е предпазлив! — Риджис за пореден път стана жертва на раздразнението и тревогата, които измъчваха джуджето и за които то несъзнателно търсеше отдушник. — Гледаме да пазим нещата дето ни принадлежат, особено от разни дребни крадци с малки пръсти и големи усти!

— Не може да няма и друг начин да влезем — бързо се намеси Кати-Бри, за да предотврати кавгата.

Бруенор пусна полуръста на земята и посочи към светлината, която идваше от дъното на стълбата.

— Можем да влезем през оназ’ стая.

— Да побързаме тогава — предложи момичето. — Ако шумът от овалната стая ни е издал, все още има възможност тревогата да не е достигнала дотук.

Бруенор бързо ги поведе обратно през малкия тунел, докато отново се озоваха в коридора зад тайната врата.

Свиха зад следващия завой и при вида на руните и гравюрите на своя народ, Бруенор отново потъна в спомени, а гневът му към Риджис се изпари. В ума му отново зазвуча звънът на ковашките чукове, който бе ехтял в Сребърните зали по времето на Гарумн, отново отекнаха песните на джуджето, които някога бяха огласяли това място. Ако ужасната разруха, която бе заварил тук, както и смъртта на елфа, бяха заглушили изгарящото желание да си възвърне Митрал Хол, ярките спомени, които го връхлетяха сега, отново запалиха стария огън в гърдите му.