Р. Салваторе - Сребърни реки

Черни силуети лежаха около звяра, огромни кучета, дошли от собствения му скверен свят — покорни, дълголетни и с неутолим глад за месото на елфи, хора и всяка друга плячка, чието залавяне им даваше възможност да се насладят на мерзкото удоволствие от кървавия лов.

Ала сега Мракометният не бе доволен. Далечният тътен, който се носеше от горните нива, говореше за натрапници във владенията му, а и неколцината сиви джуджета, които бяха коленичили пред него, разказваха истории за убити дуергари в тунелите, носеше се мълва, че в мините е забелязан Елф на мрака.

Драконът не принадлежеше на този свят. Той идваше от Равнината на сенките, мрачно отражение на света на слънчевите лъчи, за което обитателите на Материалната равнина не знаеха нищо, освен малкото, което оставаше в глъбините на подсъзнанието им от мимолетните, вечно изплъзващи се спомени за най-черните им кошмари. В собствената си Равнина Мракометният, който още тогава бе прастар, бе дълбоко почитан от събратята си, които властваха там. Ала когато глупавите, алчни джуджета, които някога обитаваха тези мини, започнаха да копаят твърде надълбоко и в дупките им се възцари мрак, достатъчно гъст, за да отвори врата към Равнината на сенките, Драконът не пропусна възможността да мине през нея. И сега, когато притежаваше богатства, които десетократно надвишаваха и най-голямото съкровище в собствената му Равнина, Мракометният нямаше никакво намерение да се завръща там.

Щеше да се разправи с натрапниците.

За първи път от почти два века насам, откак бе изтребен родът Боен чук, свирепият лай на демоничните хрътки огласи тунелите, всявайки ужас в сърцата на сивите джуджета, които държаха поводите им. Драконът ги изпрати на запад, нагоре към вратата при Стражев дол, през която натрапниците бяха проникнали в Залите. Със своите яки челюсти и безшумни лапи, хрътките бяха страховит противник, ала сега задачата им не бе да залавят и убиват, а само да пазят.

В първата битка за Митрал Хол Мракометният сам бе разгромил миньорите от подземията, както и майсторите в някои от просторните пещери в източния край на горното ниво. Ала крайната победа му се бе изплъзнала — сетният час на джуджетата бе ударил в западните тунели, които бяха прекалено тесни за люспестото му туловище.

Този път обаче звярът щеше да се погрижи победата му да е пълна. Верните му поданици получиха заповедта да отблъснат онзи или онова, което се бе осмелило да навлезе в царството и незабавно се отправиха към единствения изход на горното ниво — Клисурата на Гарумн.

Мракометният се протегна и разпери огромните си криле за първи път от почти два века насам, потапяйки всичко наоколо в черен мрак. При вида на Повелителя си, който отново се вдигаше на бой, онези джуджета, които още се намираха в тронната зала, паднаха на колене, отчасти обзети от страхопочитание, ала най-вече обхванати от страх.

Драконът се понесе по тайния тунел, който започваше от задната част на тронната зала — към мястото, където някога бе тържествувал и което верноподаниците му в негова чест бяха нарекли Бездната на Мракометния.

Като огромен облак непрогледен мрак, той се носеше съвършено безшумно и оставяше след себе си черна диря.

Уолфгар вече започваше да се притеснява колко ли ниско ще му се наложи да се привежда, докато достигнат Клисурата на Гарумн. Колкото повече се приближаваха към източния край на горното ниво, толкова по-ниски ставаха тунелите — явно бяха предназначени само за джуджета. Това обаче бе добър знак, понеже единствените коридори в Митрал Хол, чиито тавани бяха по-ниски от два метра, или се намираха в най-дълбоките подземия, или водеха към Клисурата и бяха предназначени за нейна отбрана.

Достигнаха тайната врата, която водеше вляво, към един още по-малък тунел, по-бързо отколкото дори Бруенор се надяваше. Въпреки дългите години, които бяха изминали, откакто бе идвал тук, той прекрасно си спомняше това място. Без да се колебае и за миг, джуджето се приближи до на пръв поглед съвсем обикновената стена и прокара пръсти по нея, точно под факлата и издайническата й червена поставка, търсейки релефните очертания, които трябваше да го отведат до точното място. Напипа един триъгълник, после още един и проследи линиите им, докато стигна до средата — най-ниската част от долината между върховете на двете планини, които те изобразяваха. Това бе символът на Думатоин, Пазителя на тайните под планината. Бруенор бутна вратата с един пръст и тя се отвори, разкривайки още един схлупен тунел. Вътре цареше пълен мрак, отнякъде долиташе глух звук, сякаш вятър свиреше между огромни скали.