Р. Салваторе - Сребърни реки

В този миг свиха зад поредния ъгъл и замалко не се сблъскаха с един самотен дуергарски страж.

— К’во търсите тука? — излая часовоят, а митралният му меч проблесна на трепкащата светлина на факлата.

Всичко останало по него — ризница, шлем и щит — също беше изработено от скъпоценния метал. Снаряжение, достойно за крал… на гърба на един най-обикновен войник!

Дризт се приближи до джуджето, давайки знак на Ентрери да остане назад — не му се щеше да оставят трупове навсякъде, откъдето минаваха. Убиецът разбра, че елфът има по-голям шанс да се справи с джуджето от него — в крайна сметка и двамата принадлежаха към народи, които вече векове наред живееха в недрата на земята. Ако джуджето видеше човешките му черти, това можеше да попречи на плана (каквото и да бе намислил елфът) и затова Ентрери нахлупи качулката на плаща още по-плътно над лицето си.

Стражът отскочи назад, а очите му замалко да изскочат от орбитите си при вида на Мрачния елф. Дризт се смръщи, но не каза нищо.

— Ъъъ… какво правите в мините? — доста по-учтиво попита дуергарът.

— Вървим — ледено отвърна Дризт, който още се преструваше на ядосан от рязкото посрещане.

— А… ъъъ… кои сте вие? — заекна джуджето.

Ентрери не можеше да не забележи очевидния ужас, който Дризт всяваше у джуджето. Като че ли тук, под земята, страхът, който Елфът на мрака предизвикваше у онези, които срещаше, бе още по-силен от боязънта, която вселяваше у обитателите на повърхността. Убиецът не пропусна да отбележи това и реши за в бъдеще още повече да внимава с елфа.

— Аз съм Дризт До’Урден, от дома Даермон Н’а’сшезбаернон, деветия дом в йерархията на Мензоберанзан — отвърна Дризт, който нямаше причини да крие истинското си име.

— Добра среща! — провикна се стражът, който сега явно гореше от нетърпение да се понрави на непознатия. — Макнъгъл съм аз, от рода Бакбакен.

И като се поклони толкова ниско, че сивата му брада докосна пода, джуджето продължи:

— Не ни се случва често да посрещаме гости в мините. Може би търсиш някого? Да ти помогна ли с нещо?

Дризт се замисли за миг. Ако приятелите му бяха оцелели при срутването на овалната стая (нещо, в което той трябваше да вярва на всяка цена, ако искаше да има сили и воля да продължи напред), със сигурност щяха да се отправят към Клисурата на Гарумн.

— Вече свърших работата си тук — рече той. — Доволен съм.

— Доволен? — въпросително повтори джуджето.

— Твоят народ започна да копае твърде надълбоко — обясни Дризт. — Повредихте един от нашите тунели с вашите кирки и лопати. Именно заради това съм тук — за да проверя да не би враговете на моите събратя отново да са се заселили в мините. Видях ковачниците ви, сиви боецо, трябва да се гордеете с тях!

Часовоят пристегна широкия си колан и глътна корема си. Родът Бакбакен наистина се гордееше с работилниците си, макар в действителност да си бяха присвоили цялата ковачница от рода Боен чук.

— Доволен си, казваш. А накъде си тръгнал сега, Дризт До’Урден? Да видиш Шефа?

— А кого да търся, ако наистина съм тръгнал натам?

— Не си ли чувал за Мракометния? — многозначително се изсмя Макнъгъл. — Червеят на мрака е той, черен като смъртта и свиреп като побеснял демон! Не знам как ще му се хареса разни Мрачни да му се разхождат из мините, ама ще видим!

— Не мисля така — спокойно отвърна Дризт. — Вече научих всичко, което исках да знам и сега пътят ми води към дома. Повече няма да безпокоя Мракометния, нито гостоприемния ти род.

— Аз пък мисля, че все пак ще идеш при Шефа — рече джуджето, окуражено от учтивото държание на елфа, както и от споменаването на могъщия дракон, а митралният му меч заискри върху блестящия щит.

Дризт се смръщи и пъхна ръка под плаща си, насочвайки я към джуджето. Макнъгъл забеляза бързото движение и реакцията му изуми Ентрери. Бездруго сивкавото му лице пребледня още повече и той застина на мястото си, без да смее да помръдне.

— Пътят ми води към дома — повтори Дризт.

— Така си е, право към дома! — възкликна Макнъгъл. — Дали не мога да ти помогна по-лесно да стигнеш дотам? Тунелите са доста объркани, та понякога си е наистина трудничко да се оправиш из тях!

Защо не, помисли си Дризт. Шансовете им да се измъкнат от подземията нарастваха значително, ако знаеха най-прекия път.

— Една пропаст — отвърна той. — Едно време, преди времето на рода Бакбакен, чувахме, че се наричала Клисурата на Гарумн.

— Бездната на Мракометния, тъй й викаме сега — поправи го джуджето. — На следващото разклонение хванете левия тунел и после продължете направо.