Р. Салваторе - Сребърни реки

За щастие двамата се намираха в горната част на пропастта, в чиито стени бяха издялани големи стъпала, водещи до самото й дъно. Във всяка от двете стени имаше богато украсени врати, които някога са водели към домовете на бруеноровия род. Повечето от стъпалата сега бяха празни, ала за Дризт, който стотици пъти бе слушал разказите на Бруенор за Сребърните зали, не бе никак трудно да си представи отминалото великолепие на това място. Пред очите му оживяха десетки хиляди джуджета, неуморни, погълнати от страстта към работата, която обожаваха и заради която живееха. Чуковете неуморно ковяха чистия митрал, докато гласовете на джуджетата се издигаха в прослава на техните богове.

Каква гледка трябва да е било това! Джуджета, неспирно катерещи се към горните нива, за да покажат последното си произведение — прекрасно митрално творение, неописуемо красиво и скъпоценно. От това, което знаеше за джуджетата от Долината на мразовития вятър, Дризт бе сигурен, че и най-дребното несъвършенство в чудния предмет би накарало майсторите да се втурнат към наковалните си, обзети от ужас и молейки боговете за прошка и за благоволението да успеят да сътворят нещо по-красиво и съвършено. Нямаше друга раса в Царствата, която така да се гордее с произведенията, излезли изпод ръцете им, както джуджетата, а пък майсторите от рода Боен чук бяха неимоверно взискателни дори и според представите на собствената си раса.

Сега единствено в дъното на галерията кипеше дейност. Там, на стотици метри от върха на пещерата, се простираха огромни работилници, главните ковачници на Митрал Хол, чиито пещи бяха достатъчно горещи, за да разтопят яката скала и да отделят безценния метал. Дори и от голямото разстояние, което ги делеше от работилниците, Дризт и Ентрери усещаха изпепеляващия полъх на пламъците, а ярката светлина ги накара да примижат. Десетки тантурести работници тичаха насам-натам, бутайки колички с руда и гориво за пещите. Дуергари, предположи Дризт, макар че от тази височина му бе трудно да ги различи, а и парещата светлина го заслепяваше.

Само на един-два метра вдясно от изхода на тунела, по който бяха дошли, започваше полегат коридор и плавно водеше надолу. Вляво скалната тераса продължаваше покрай стената. Беше доста тясна и очевидно не бе предвидена за разходки, ала в другия й край Дризт успя да различи тъмната сянка на мост, прехвърлен през пропастта.

Ентрери го повика обратно в тунела.

— Мостът като че ли е най-добрата възможност — рече убиецът. — Ала никак не ми се ще да го прекося, докато наоколо е пълно с толкова много джуджета.

— Нямаме кой знае какъв избор — отвърна елфът. — Можем да се върнем обратно и да тръгнем по някой от страничните проходи, покрай които минахме, но и те най-вероятно водят до мините, а и надали ще ни отведат много далече.

— Да тръгваме тогава — съгласи се Ентрери. — Кой знае, може пък шумът и ослепителната светлина да ни скрият.

И без да се бави повече, той скочи върху тераската и се запъти към тъмните очертания на моста. Дризт го последва.

Въпреки че тераската бе широка не повече от петдесетина сантиметра, а на много места се стесняваше още повече, двамата бяха достатъчно пъргави и я прекосиха без никакво затруднение. Много скоро вече стояха пред извития мост, който се оказа само една тесен скален къс, прехвърлен над зашеметяващата бездна.

Двамата се приведоха и запълзяха напред. Лесно достигнаха средата на моста и когато започнаха да се спускат по полегатата му страна, видяха, че стената срещу тях е опасана от широка тераса. В края на моста започваше тунел, осветен с факли като онези, покрай които бяха минали в горното ниво. Вляво от входа на коридора стояха няколко дребни фигурки, очевидно дуергари, но така бяха потънали в разговор, че изобщо не обръщаха внимание на това, което става около тях. Ентрери кимна по посока на тунела и по лицето му плъзна лукава усмивка.

Безшумни като котки и невидими в сенките, Дризт и убиецът влязоха в тунела без дуергарите да усетят каквото и да било.

Покрай тях отново се заредиха дървени подпори, докато двамата бързаха напред, оставяйки подземния град все по-далеч и по-далеч зад себе си. Сенките, хвърляни от факлите, които висяха на грубо издяланите стени, им осигуряваха достатъчно прикритие и докато слушаха как шумът от работата в големите ковачници постепенно заглъхва зад тях, Дризт и Ентрери се поуспокоиха и дори започнаха да се надяват, че скоро могат да застигнат Бруенор и останалите.