Р. Салваторе - Сребърни реки

Дошъл внезапно на себе си, той не можеше да откъсне очи от искрящия предмет, който бе надвиснал над главата му. Върхът на изумрудена кама.

Артемис Ентрери се надвеси над него, черен силует в мътната дрезгавина, разсейвана единствено от пламъчето на единствената факла, която мъждукаше на стената зад тях. Острието на скъпоценната кама щеше да са забие в сърцето на Дризт при най-малкия опит за съпротива. Палачът също бе ранен при падането, но бе успял да се съвземе по-бързо от елфа.

— Можеш ли да вървиш? — попита той и Дризт бе достатъчно умен, за да се досети какво ще се случи, ако отговорът му бе отрицателен.

Кимна утвърдително и се накани да се изправи, ала камата заплашително проблесна.

— Още не! — изръмжа Ентрери. — Първо трябва да разберем къде се намираме и да решим накъде да поемем.

Дризт отмести очи от убиеца и се огледа наоколо — знаеше, че ако искаше да го убие, Ентрери отдавна щеше да го е направил. Бяха попаднали в сърцето на мините, това поне бе ясно — за да не се срути таванът, грубо издяланите каменни стени бяха подсилени със здрави дървени подпори.

— Колко дълбоко пропаднахме? — попита той, макар и сам да усещаше, че се намират много по-надълбоко от стаята, в която се бяха били.

Ентрери сви рамене.

— Спомням си, че почти веднага се приземихме върху някакъв каменен под, а после се заспускахме по някакъв стръмен улей с много завои, докато най-накрая се озовахме тук — и той посочи един отвор в ъгъла на тавана, откъдето трябва да бяха паднали. — Ала времето сякаш спира, когато си мислиш, че умираш, така че може и да не сме пропадали чак толкова дълго, колкото ми се стори.

— Мисля, че не ти се е сторило — отвърна Дризт. — Аз също усещам, че сме се спуснали дълбоко в недрата на Митрал Хол.

— Как ще излезем?

Дризт внимателно се вгледа в наклона на тавана и посочи надясно.

— Тунелът се изкачва натам.

— Да тръгваме тогава — рече Ентрери и протегна ръка, за да му помогне да стане.

Дризт прие помощта на палача и се изправи предпазливо, внимавайки да не прави резки движения — знаеше, че изумрудената кама ще го прониже много преди да успее да извади оръжията си.

Ентрери също го знаеше, макар че в действителност не очакваше елфът да предприеме нещо срещу него в затрудненото положение, в което се намираха. Онова, което бяха преживели в овалната стая, не бе обикновена битка и сега двамата, макар и неохотно, си размениха погледи, пълни с уважение.

— Имам нужда от твоите очи — обясни Ентрери, макар че Дризт се бе досетил и сам. — Открих само една факла, а и тя няма да издържи докато намеря изхода. Ала твоите очи, Мрачни елфе, могат да открият пътя дори и в тъмнината. И не забравяй, че ще бъда до теб, достатъчно близо, за да следя всяко твое движение… достатъчно близо, за да те убия с един-единствен удар!

И за да подчертае сериозността на заплахата си, той завъртя изумрудената кама, въпреки че Дризт бездруго го бе разбрал прекрасно.

Когато се изправи на крака, елфът установи, че всъщност не бе ранен толкова тежко, колкото се боеше. Беше навехнал глезена и коляното на единия си крак и знаеше, че всяка стъпка ще бъде болезнена. Ентрери обаче не биваше да разбере — убиецът нямаше да се поколебае да го убие, ако спътникът му започнеше да изостава.

Палачът се обърна, за да вземе факлата и Дризт се възползва, за да огледа бързо оръжията си. Вече бе успял да забележи един от ятаганите си, затъкнат в колана на Ентрери, ала другият — магическото оръжие, което бе намерил в пещерата на Смразяващия — не се виждаше никъде. Усети, че една от камите му все още бе у него, скрита в тайна ножница в ботуша му, ала знаеше, че тя няма да му бъде от голяма полза срещу сабята и камата на опитния убиец. Да се изправи срещу него, докато убиецът има и най-малкото преимущество, бе изход, до който Дризт щеше да прибегне, само ако вече нямаше какво да губи.

Внезапно елфът усети как го залива ледена вълна и уплашено сграбчи малката кесийка, висяща на кръста му. Ужасът му се засили още повече, когато видя, че торбичката е развързана. Още преди да бръкне вътре знаеше, че Гуенивар вече я няма. Трескаво се огледа наоколо, но видя единствено камъни.

При вида на тревогата му по лицето на Ентрери плъзна зла усмивка, но ниско схлупената качулка на плаща му я скри.

— Да вървим — обади се той.

Дризт нямаше друг избор. Немислимо бе да каже на убиеца за магическата статуетка и така да поеме риска пантерата отново да попадне в ръцете на зъл господар. Веднъж вече я бе спасил от такава съдба и сега хиляди пъти предпочиташе да я остави погребана под тонове камъни, отколкото да я види да се подчинява против волята си на недостоен господар. Дризт хвърли последен скръбен поглед към купчината камъни и стисна зъби, успокоявайки се с мисълта, че котката бе жива и невредима в своята собствена Равнина.