Р. Салваторе - Сребърни реки

Ентрери пусна плаща му и се отдръпна назад.

— Явно трябва да ти предложа още нещо, за да си осигуря помощта ти — рече той.

Дризт го погледна изпитателно, без да знае какво да очаква.

— Всички предимства са на твоя страна — каза той.

— Не са — отвърна палачът и прибра камата в ножницата пред объркания поглед на елфа. — Вярно е, мога да те убия, но какво ще спечеля от това? Убийството не ми доставя удоволствие.

— Ала нямаш нищо против него — отбеляза Дризт.

— Правя онова, което се налага — отговори Ентрери, отминавайки хапливите думи на елфа със смях.

Дризт разбираше характера на този човек по-добре, отколкото би искал. Безстрастен, хладнокръвен и невероятно опитен в сеенето на гибел. Когато гледаше Ентрери, Дризт виждаше самия себе си — онова, в което щеше да се превърне, ако бе избрал да остане в Мензоберанзан, сред своя също толкова аморален народ. Ентрери бе въплъщение на същите онези принципи, на които се основаваше обществото на Мрачните елфи, на същата онази себична жестокост, която бе потресла Дризт до дъното на душата му и го бе прогонила от недрата на земята. Той се вгледа изучаващо в убиеца. Този мъж го изпълваше с неописуемо отвращение, ала по някакъв необясним начин елфът не можеше да избяга от връзката, която съществуваше между тях.

Дошло бе време отново да защити принципите си така, както го бе направил и тогава, в подземния град.

— Правиш онова, което се налага! — погнусено се изплю той, без да се бои от последствията, които можеше да си навлече. — Колкото и скъпо да струва!

— Колкото и скъпо да струва това — спокойно повтори Ентрери и самодоволната му усмивка превърна обидата в комплимент. — Радвай се, че съм толкова практичен, Дризт До’Урден, защото ако не бях, ти никога нямаше да се събудиш след онова падане! Ала стига празни приказки. Ще ти предложа сделка, от която и двамата ще спечелим.

Дризт остана безмълвен без да показва с нищо дали предложението на Ентрери го интересува.

— Знаеш ли защо съм тук? — попита убиецът.

— За да заловиш полуръста.

— Грешиш. Тук съм, не за да заловя полуръста, а за да взема неговия медальон. Той го открадна от онзи, на когото служа, макар да се съмнявам, че ви го е признал.

— Досещам се за повече от онова, което ми казват — рече Дризт и следващите му думи само доказаха прозорливостта му. — Онзи, комуто служиш, търси отмъщение, нали?

— Може би. Ала най-важното е връщането на медальона. Ето какво ти предлагам. Заедно ще се опитаме да намерим път, който да ни отведе до твоите приятели. Предлагам ти помощта си в това пътешествие вън от подземията и живота ти в замяна на медальона. Когато открием приятелите ти, ще убедиш полуръста да ми го даде и аз ще поема по пътя си и никога няма да се върна. Онзи, на когото служа, получава медальона си обратно, а полуръстът ще може да изживее остатъка от дните си без постоянно да поглежда през рамо, в очакване да го застигне отмъщението на пашата.

— Мога ли да разчитам на думата ти?

— Можеш да разчиташ на действията ми — и като извади ятагана на елфа от колана си, Ентрери му го подхвърли. — Нямам никакво намерение да умра в тази дупка, елфе… нито пък ти, надявам се.

— Откъде си сигурен, че когато намерим приятелите ми, ще изпълня своята част от сделката? — попита Дризт, докато оглеждаше оръжието си, без да може да повярва на неочаквания развой на събитията.

Ентрери отново се изсмя.

— Прекалено си благороден, за да се усъмня в теб, Мрачни елфе. Никога няма да се отметнеш от думата си, в това съм сигурен! Е, споразумяхме ли се?

Дризт не можеше да не признае, че в думите на Ентрери има много мъдрост. Ако обединяха усилията си, имаха голям шанс да се измъкнат от долните нива. А и нямаше никакво намерение да изпусне възможността да намери приятелите си, не и ако цената беше някакъв си медальон, който освен всичко друго непрекъснато вкарваше Риджис в беда.

— Споразумяхме се — отвърна той.

Тунелът ставаше все по-светъл и по-светъл с всяка измината крачка. Това обаче не бе трептящият светлик, хвърлян от факли, а непрекъсната, силна светлина. Звукът на механизма също се усилваше и скоро двамата трябваше да си крещят, за да се чуят.

Свиха зад един ъгъл и видяха последните колони да се издигат към тавана на огромна пещера — най-сетне бяха достигнали края на мините. Предпазливо се запромъкваха между подпорите и скоро се озоваха върху малка скална тераса, която опасваше дълбока галерия — великия подземен град на рода Боен чук.