Р. Салваторе - Сребърни реки

Завариха го приклекнал край една купчина камъни, вперил поглед в някаква пукнатина между скалните късове.

— Намерих я тук — рече той и им показа една сребърно ствола стрела. — Има и още нещо… мисля, че е лък.

Уолфгар приближи факлата до камъните и на мъждукащата й светлина четиримата видяха извивката на дървен лък и сребристия блясък на тетивата му. Уолфгар дръпна леко, очаквайки, че дървото ще се разпадне в ръката му под огромната тежест на камъните.

Ала то не се счупи и дори не помръдна, въпреки че варваринът бе вложил цялата си исполинска сила. Той се вгледа в каменната купчина, опитвайки се да измисли как да освободи оръжието.

В това време Риджис намери още нещо — златна плочка, заклещена в процеп сред камъните. Успя да я извади и я поднесе към светлината на факлата, за да вижда по-добре руните, които бяха гравирани върху изящния предмет.

— Таулмарил, Изпитващият сърцата — зачете той. — Дар от…

— Анариел, сестрата на Фаерун — довърши Бруенор вместо него, без дори да погледне към плочката.

После кимна в отговор на безмълвния въпрос на Кати-Бри и се обърна съм Уолфгар:

— Измъкни го, момче. Все ще му измислим по-добра работа от таз’ да гние тук.

Уолфгар, който вече бе огледал каменната купчина отвсякъде, веднага се зае да отмества скалните късове, които му пречеха да освободи оръжието. Много скоро Кати-Бри успя да издърпа лъка, ала в дупката имаше още нещо и тя помоли младежа да продължи.

Докато якият варварин отместваше тежките камъни, приятелите му не можеха да откъснат възхитените си погледи от прекрасното оръжие. Върху гладкото дърво нямаше дори драскотина, въпреки дългите години, които трябва да бе прекарало под тежките камъни. Достатъчно бе само едно забърсване и то отново заблестя с цялото великолепие на наситения си цвят. Кати-Бри го опъна без никакво усилие и го задържа така, наслаждавайки се на мощния, сигурен тласък на тетивата.

— Изпробвай го — предложи Риджис и й подаде сребърната стрела.

Кати-Бри не можа да устои. Тя постави стрелата в тетивата и я опъна — нямаше намерение да стреля, искаше само да опита силата и гъвкавостта й.

— Колчан! — провикна се Уолфгар, захвърляйки и последния камък настрани. — И още от сребърните стрели!

Бруенор посочи към мрака в другия край на стаята и кимна. Кати-Бри не се поколеба.

Свистящата стрела остави сребърна диря след себе си и изчезна в тъмнината. Миг по-късно от мрака се разнесе пукот и приятелите се втурнаха натам — и четиримата усещаха, че се бе случило нещо необикновено. Намериха я съвсем лесно — стрелата бе потънала дълбоко в каменната стена и само сребърните й пера стърчаха навън!

Там, където се бе забила, скалата бе почерняла и обгорена и колкото и силно да дърпаше, Уолфгар не успя да я помръдне и на милиметър.

— Не се тревожи — обади се Риджис, докато броеше стрелите в колчана, който варваринът още стискаше. — Тук има още деветнайсет… двайсет!

Полуръстът се дръпна назад изумено и приятелите му го изгледаха учудено.

— Бяха деветнайсет — обясни той. — Сигурен съм.

Без да разбира какво става, Уолфгар бързо преброи сребърните стрели.

— Двайсет са.

— Сега са двайсет — отвърна Риджис. — Ала когато ги преброих първия път, бяха деветнайсет.

— Значи колчанът е магически — заключи Кати-Бри. — Наистина безценен е дарът на лейди Анариел.

— Какво ли още можем да открием тук — рече Риджис и потри ръце.

— Нищо! — сопна се Бруенор. — Махаме се оттук и да не съм те чул да ми противоречиш!

Само един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че няма да срещне подкрепа от другите срещу джуджето, така че той примирено сви рамене и последва останалите обратно през черната завеса.

— Към Клисурата! — заяви Бруенор и четиримата отново поеха напред.

— Почакай, Бок! — прошепна Сидни, когато светлината от факлата на джуджето и спътниците му отново заблестя в малкия коридор, само на няколко метра от нея и чудовището. — Още не. Скоро ще дойде и нашето време!

По прашното лице на младата магьосница плъзна усмивка, която не вещаеше нищо добро.

Внезапно сивата мъгла, която го заливаше като вълна, започна да се прояснява, нещо осезаемо се мярна в плътната пустота, която тегнеше върху него. Олюля се над главата му, после бавно се завъртя.

Краищата на непознатия предмет проблеснаха и се раздалечиха един от друг, после отново се сляха в едно. Успя да прогони тъпата болка в главата си, онзи мрак, който пълзеше в тялото му и смразяваше вътрешностите му, и сега впери поглед в малката точка над себе си, насочил цялата си воля към опората, която тя даваше на изтощеното му съзнание. Постепенно си възвърна контрола над краката и ръцете, спомни си кой беше той и защо се намира тук.