Р. Салваторе - Сребърни реки

— Път, който отново ще ни заведе при Елфа на мрака — разсмя се Ентрери. — Хайде, спътнице, да вървим — чака ни лов.

Когато се зазори, приятелите все още не бяха успели да намерят нищо, което да им помогне да открият входа към Сребърните зали. Бруенор стоеше пред стената, изричайки заклинание след заклинание, повечето от които нямаха нищо общо с магическите думи за отваряне на тайни врати.

Уолфгар имаше друга идея. Младежът бе решил, че ако открие място, където стената кънти на кухо, това ще означава, че зад тази част от нея се простира пещера и сега вървеше покрай скалата и търпеливо почукваше с Щитозъб по камъка, вслушвайки се в звуците, които се разнасяха след удара. Само че единственото, което чуваше, бе песента на магическия чук, докато срещаше твърдата скала.

Ала един от ударите му не срещна стената. Уолфгар замахна за пореден път, но в мига, в който Щитозъб трябваше да докосне камъка, лъч ярка синя светлина обгърна чука и го спря. Уолфгар смаяно отскочи назад. По скалата плъзнаха пукнатини и скоро всички ясно видяха очертанията на голяма врата. Скалата се поклати и започна да се плъзга навътре, докато не се отмести изцяло и не откри залата, която водеше към древното царство на джуджетата. Струя въздух, който бе стоял там в продължение на векове, ги посрещна и довя със себе си аромата на отдавна отминали времена.

— Магическо оръжие! — възкликна Бруенор. — Единственото, което народът ми приемаше от външния свят!

— Значи посетителите просто трябвало да почукат по вратата с някакво магическо оръжие? — попита Дризт.

Бруенор разсеяно кимна — цялото му внимание сега бе насочено към тъмнината пред него. Залата, пред която стояха, тънеше в пълен мрак, с изключение на светлината, която нахлуваше през отворената врата, ала в коридора, който тръгваше от отсрещната стена, проблясваха запалени факли.

— Там има някой — обади се Риджис.

— Не — отвърна Бруенор, припомняйки си все повече и повече за живота в Сребърните зали. — Факлите не угасват никога и надживяват дори дълголетните джуджета.

После влезе през отворената врата и краката му потънаха в гъстия слой прах, който бе стоял недокоснат в продължение на двеста години.

За миг останалите го оставиха насаме със спомените и връхлетелите го чувства, после бавно се приближиха. Из цялата зала лежаха останките от телата на десетки джуджета. Явно тук се бе водила битка, последната битка на рода Боен чук, преди малцината оцелели да бъдат прогонени от своя дом.

— Сега сам виждам, че всички разкази са били верни! — прошепна Бруенор.

После се обърна към приятелите си и обясни:

— Когато заедно с останалите момчета пристигнахме в Заселническата твърдина, до нас достигна мълва, която разказваше за жестока битка в преддверието на Сребърните зали. Някои от нас отидоха да видят дали слуховете казват истината, но никога повече не се завърнаха.

Бруенор замълча и поведе приятелите си напред, за да огледат мястото. Скелети на джуджета още лежаха там, където преди два века ги бе застигнала смъртта. Мъртъвците на Бойния чук се различаваха лесно — митралните им доспехи, покрити с прах, но не и с ръжда, блясваха в цялото си великолепие в мига, в който някой избършеше прахта от тях. Ала освен тях по земята бяха пръснати и други скелети. Облечени в чудновато изработени доспехи, те не бяха по-големи от останалите — нима страховитата битка бе изправила джудже срещу джудже и ги бе превърнала в смъртни врагове?

Това бе загадка, която жителите на повърхността не можеха да разгадаят, ала Дризт До’Урден знаеше нейния отговор. Докато живееше в подземния град на събратята си, неведнъж бе срещал дуергари, зли сиви джуджета. Там те бяха техни съюзници. Дуергарите бяха сред джуджетата онова, което събратята на Дризт бяха сред елфите и понеже джуджетата от повърхността често копаеха твърде надълбоко и понякога навлизаха в територията на Сивите, омразата помежду им бе по-силна дори и от тази, която хранеха една към друга двете елфически раси. Скелетите на дуергарите обясняваха много неща на Дризт, както и на Бруенор, който разпозна чудноватите доспехи и най-сетне разбра какво бе прогонило народа му от Сребърните зали. Ако в мините все още имаше сиви джуджета, разбра Дризт, на Бруенор щеше да му е страшно трудно да си възвърне древното царство на своите предци.

Магическата врата се затвори зад гърба им и мракът в преддверието се сгъсти още повече. Кати-Бри и Уолфгар се приближиха един до друг, ала Риджис се разхождаше насам-натам, търсейки скъпоценни камъни и всякакви други съкровища, които могат да се намерят около един труп на джудже.