Р. Салваторе - Сребърни реки

Постепенно навлязоха по-надълбоко. Обгърна ги задушаваща тишина. Единствените звуци, които я нарушаваха, бяха собствените им стъпки и случайното попукване на факлите, и дори те звучаха някак приглушено в застоялия въздух. У Дризт и Бруенор това събуди спомени за младостта им, прекарана в места, скрити под повърхността на земята и далече от слънчевите лъчи, ала за останалите трима теснотата и мисълта за хилядите тонове камъни, лежащи над главите им, бяха напълно непознати и никак не им се нравеха.

Дризт се вмъкваше във всички ниши, внимавайки много преди да стъпи където и да било. В една не особено дълбока вдлъбнатина усети нещо странно и когато се наведе, за да погледне по-отблизо, видя малка пукнатина в основата на стената, през която се усещаше едва доловимо течение. Трябваше да повика останалите.

Бруенор също се приведе и замислено се почеса по брадата. Ако идваше отвън, въздушната струя трябваше да бъде студена, само че тази бе гореща и той прекрасно знаеше какво означава това. Докосна камъка, макар че вече бе сигурен какво става.

— Пещите — промърмори той не толкова на приятелите си, колкото на самия себе си.

— Значи отдолу има някой — каза Дризт.

Бруенор не отвърна. Трептенето на пода бе съвсем слабо, ала за едно джудже, чиито сетива са така изострени, сякаш самото то е част от скалите, които обработва цял живот, то бе също така красноречиво, както ако подът му бе проговорил — огромните машини на мините бяха впрегнати в работа.

Бруенор извърна поглед и се опита да подреди мислите си. До този момент се бе надявал и почти си бе повярвал, че мините няма да бъдат обитавани от организирани врагове и ще му бъде съвсем лесно да ги завземе обратно. Ала ако пещите горяха, с тази надежда бе свършено.

— Иди при тях! Покажи им стълбата! — заповяда Дендибар.

Моркай впи изучаващ поглед в магьосника. Знаеше, че ако поиска, може да се освободи от отслабналото влияние на Дендибар и да откаже да се подчини на заповедта. Съвсем очевидно бе, че Шареният още не бе успял да си възвърне силата и Моркай бе наистина изненадан, че врагът му се осмеляваше да го повика отново толкова скоро. Вярно е, че все още не бе достигнал онзи момент на изтощение, когато Моркай щеше да бъде достатъчно силен, за да го нападне, ала въпреки това призоваването бе изпило голяма част от силите на Дендибар.

Червеният реши да изпълни заповедта. Искаше да продължи тази игра с Дендибар колкото се може по-дълго. Шареният явно бе обсебен от мисълта да открие Елфа на мрака и без съмнение скоро отново щеше да го повика. А тогава силите му щяха да са отслабнали още повече.

— И как ще слезем? — обърна се Ентрери към Сидни.

Бок ги бе завел до ръба на Стражев дол и сега пред тях се изправяше само една отвесна скала.

Сидни погледна към чудовището, сякаш очакваше някакъв отговор, и то се накани да продължи напред. Ако младата жена не го бе спряла, безмозъчното същество щеше да полети право надолу към острите камъни, които покриваха дъното на клисурата. Сидни обърна поглед към Ентрери и безпомощно сви рамене.

В този миг видяха огненото кълбо и духът на Моркай за втори път застана пред тях.

— Последвайте ме — рече той. — Наредено ми е да ви покажа пътя.

Без да каже нищо повече, Червеният ги заведе до тайната стълба, после пламъците отново го обгърнаха и той изчезна.

— Господарят ти се оказа доста полезен — отбеляза Ентрери, докато поемаше надолу.

Сидни се усмихна, опитвайки се да прикрие страха си.

— Поне четири пъти — прошепна тя, припомняйки си случаите, в които Дендибар бе призовавал духа на Моркай.

Всеки следващ път духът на Червения бе изпълнявал заповедите с все по-голямо спокойствие и всеки следващ път изглеждаше по-силен от предишния. Младата жена последва убиеца надолу по стълбата. Надяваше се, че Дендибар няма да повика отново Моркай… за доброто на всички.

Когато най-сетне оставиха и последното стъпало зад гърба си, Бок ги поведе право към стената и тайната врата. После, сякаш разбираше пречката, която се изправяше пред него, той търпеливо се отдръпна и зачака по-нататъшни заповеди от магьосницата.

Ентрери прокара пръсти по камъка и се вгледа внимателно в него, опитвайки се да открие някаква пукнатина върху гладката му повърхност.

— Губиш си времето — отбеляза Сидни. — Вратата е правена от майстори — джуджета и не може да бъде открита току-така.

— Ако изобщо има врата — отвърна убиецът.