Р. Салваторе - Сребърни реки

Първата мисъл на Уолфгар, когато най-сетне се съвзе, бе да вдигне Щитозъб, ала Кати-Бри, разбирайки намерението му, изкрещя:

— Факлата! Освети мрака с факлата!

Уолфгар тикна пламъка право в средата на обгърналата ги тъма. Черните сенки се сгърчиха ужасени и се отдръпнаха от светлината на огъня. Уолфгар тръгна след тях, опитвайки се да ги прогони още по-надалеч, но се препъна в тялото на ужасения полуръст, който се бе свил на земята, и падна върху камъните.

Кати-Бри грабна факлата от ръцете на варварина и я заразмахва с всички сили, мъчейки се да държи чудовищата назад.

Дризт познаваше тези същества. Подобни твари бяха често срещани в подземните градове на Мрачните и понякога дори се обединяваха с тях. Възползвайки се от уменията, които бе наследил от народа си, Дризт запали магически огън, който да осветява очертанията на тъмните сенки, и се впусна в битката.

Чудовищата приличаха на хора по същия начин, по който една сянка прилича на притежателя си, ала очертанията им непрекъснато се меняха и се сливаха с мрака около тях. По численост превъзхождаха петимата приятели, ала пламъците на елфа им бяха отнели най-важния съюзник — прикритието на тъмнината. Без нейната маска живите сенки не можеха да се отбраняват срещу оръжията на враговете си и бързо се оттеглиха, процеждайки се през многобройните процепи между камъните наоколо. Пътешествениците също побързаха да напуснат това място. Уолфгар вдигна Риджис от земята и последва Бруенор и Кати-Бри, които се отдалечаваха надолу по коридора. Дризт изостана назад, за да прикрива тила им.

Бяха оставили много зали и проходи зад гърба си, когато Бруенор най-сетне се осмели да забави темпото. Тревожни въпроси отново завладяха мислите му, мечтата за повторно завладяване на Митрал Хол започна да се разкрива в съвсем различна светлина, зачуди се дали не бе сбъркал, като поведе най-скъпите си приятели на това пътешествие. С ужас се взираше в надвисналите сенки, струваше му се, че зад всеки ъгъл ги дебнат чудовища.

Чувствата, с които бе тръгнал на това приключение, също бяха претърпели промяна. Тя бе започнала още от мига, в който усетиха далечния тътен в подземията, но битката с чудовищата като че ли я бе довела до нейния закономерен край. Бруенор трябваше да приеме мисълта, че вече не се чувства така, сякаш се е завърнал у дома си, въпреки самоуверената маска, която носеше пред приятелите си. Спомените му от това място — прекрасни спомени за ранните дни, когато народът му процъфтяваше в Сребърните зали — сега изглеждаха бледи и далечни, сравнени със зловещия ужас, който витаеше из древното царство на джуджетата. Толкова много бе осквернено и не на последно място — сенките на вечно горящите факли. Някога сенките бяха символизирали неговия бог, Думатоин, Пазителя на тайните, ала сега се бяха превърнали в свърталище за обитателите на мрака.

Останалите също усещаха разочарованието, което бе обзело приятеля им. Тревогата на Уолфгар и Дризт, които бяха очаквали нещо подобно и преди да навлязат в подземията, сега се засили още повече. Ако завръщането в Митрал Хол, също както и изковаването на Щитозъб, представляваше връх в живота на джуджето и те се бяха притеснявали какво ще стане, когато мечтата му стане реалност, то колко по-страшен щеше да бъде ударът, ако цялото им пътешествие се провалеше!

Бруенор ги подтикваше да бързат напред към Клисурата на Гарумн и изхода. През всички тези седмици, които бе прекарал на път, както и в първите мигове, след като най-сетне откри входа към Митрал Хол, той имаше твърдото намерение да остане, докато не си възвърне онова, което му принадлежеше по право, ала сега всяка частица на тялото и съзнанието му крещяха да бяга и никога вече да не се завръща.

Все пак чувстваше, че трябва да прекоси поне горното ниво — от уважение към покойните си предци и към приятелите си, които бяха изложили живота си на опасност, за да го придружат дотук. Освен това се надяваше, че по този начин ще успее да надмогне отвращението, което сега изпитваше към някогашния си дом или поне да открие лъч светлинка в мрачния покров, който бе обвил Сребърните зали. Топлият допир на брадвата и щита на неговия героичен съименник му вдъхнаха нови сили и като вирна войнствено брада, той продължи напред.

Тунелът започна да се спуска надолу, страничните зали и разклонения като че ли намаляха. Горещ въздух струеше от многобройните пукнатини по пода — мъчително напомняне за злото, което се бе спотаило в дълбините на мините. Поне стените тук бяха по-гладки и сенките не бяха толкова гъсти и заплашителни. Внезапно, след един по-остър завой, приятелите се озоваха пред грамадна каменна врата, издялана само от един скален къс, който обаче запречваше целия коридор.